Тъжният кипарис

— Не зная… Тя беше толкова прекрасна. Като сън… Така ми изглежда сега. Сън! Нереалност! И онова, което се случи, когато я видях за пръв път, и после увлечението ми по нея! Някаква лудост! А сега всичко свърши… отиде си, като че ли никога не е било.

Поаро кимна.

— Да, разбирам… — После попита: — Когато тя почина, вие не бяхте в Англия, нали?

— Не, заминах в чужбина на девети юли и се върнах на първи август. Телеграмата на Елинор ме е следвала от място на място. В момента, в който научих, се върнах вкъщи.

— Сигурно е било голям шок за вас. Вие много сте обичали момичето.

— Защо на човек трябва да му се случват подобни неща? — В гласа на Роди се долавяше горчивина и отчаяние. — Никой не би си го пожелал! Точно обратното на всичко, което човек нормално очаква от живота!

— Такъв е животът! — изтъкна Поаро. — Не ви позволява да го подреждате по ваше желание. Няма да ви позволи да избегнете емоциите и да живеете само според логиката и разума! Не можете да кажете: „Ще чувствам дотук, не повече!“ Животът, господин Уелман, е всичко друго, но не и логичен!

— Изглежда е така… — промърмори Родерик Уелман.

— Пролетна утрин, лице на момиче и добре подреденото битие е сринато — обрисува сцената Поаро.

Роди трепна. Детективът продължи:

— Понякога не е нищо повече от едно лице. Всъщност какво знаехте за Мери Джеръд, господин Уелман?

— Какво знаех? Много малко. Едва сега го разбирам — въздъхна той тежко. — Мисля, че беше сладка и мила, но наистина нищо не зная за нея, абсолютно нищо… Предполагам, че по тази причина сега тя не ми липсва…

Неговата враждебност и негодувание бяха изчезнали. Говореше просто и естествено. Еркюл Поаро отново успя с вещина да пробие защитата на събеседника си. Роди като че ли изпитваше някакво облекчение, като споделяше мислите си.

— Сладка, нежна, не много умна. Според мен чувствителна и мила. Имаше финес, който не бихте очаквали да откриете в момиче от нейната класа.

— Беше ли от момичетата, които неволно си създават неприятели?

— Не, не! — Поклати енергично глава Роди. — Не мога да си представя, че някой я е мразил, искам кажа истински. Завистта е нещо различно.

— Завист? — възкликна Поаро бързо. — Мислите, че е имало завист?

— Трябва да е имало, ако вземем предвид онова писмо — отговори разсеяно младежът.

— Какво писмо? — попита рязко детективът.

— О, нищо особено. — Роди се изчерви и се ядоса.

— Какво писмо? — повтори въпроса си Поаро.

— Анонимно писмо — отговори неохотно събеседникът му.

— Кога е пристигнало? До кого е било адресирано?

Роди с нежелание му разказа.

— Интересно — промърмори Еркюл Поаро. — Мога ли да го видя?

— Боя се, че не. Всъщност аз го изгорих.

— И защо го направихте, господин Уелман?

— Тогава това ми се стори съвсем естествено — обясни Роди малко сковано.