Гай се помъчи да си даде ясна сметка — Бруно ли е бил, или не? — но после се отказа. Вероятността той да го е извършил бе твърде неправдоподобна. Какво значение имаше картичката от таксиметровата компания в Меткалф? Нямаше да се казва Бруно — да намери такава картичка в Санта Фе и да не му я прати. Ако не го бе извършил някой психопат, както смяташе следователят, пък и всички други, не беше ли много по-вероятно да го е организирал Оуен Маркман?
Прогони от мислите си Меткалф, Мириам и Бруно и се съсредоточи върху поръчката за Палм Бийч, където — разбра го още от първия ден щяха да са необходими всичките му качества на дипломат, технически познания и цялата му физическа издръжливост. Освен Ан прогони от мислите си своето минало, което независимо от идеалистичните цели и усилията му да ги постигне, както и от незначителните му успехи, изглеждаше жалко и мизерно в сравнение с величествената централна сграда на клуба. Пък и колкото повече задълбаваше в работата, толкова по-силно усещаше как сам той става по-различен, но и по-съвършен.
По вестниците и списанията се появиха снимки на централната сграда, басейна, баните и терасирането в началния етап на строителството. Членове на клуба идваха да проверят как върви работата и се снимаха на обекта, а Гай знаеше, че под всяка снимка ще бъде отбелязано паричното дарение за каузата на царствените наслади. Сегиз-тогиз се чудеше дали ентусиазмът му отчасти не се дължи на съзнанието за средствата, вложени в проекта, за щедро отпуснатата площ и материали, за богатите ласкатели, които непрекъснато го канеха по домовете си. Гай никога не приемаше поканите им. Знаеше, че така навярно изпуска дребните поръчки, от които щеше да има нужда следващата зима, ала знаеше също, че никога не би могъл да привикне със светските ангажименти — нещо обикновено за повечето архитекти. Когато не искаше да остава сам вечер, отиваше с автобуса на гости у Кларънс Брилхарт, който живееше на няколко мили, и заедно вечеряха, слушаха грамофон, приказваха. Кларънс Брилхарт, управителят на клуба, бе пенсиониран борсов посредник, висок, възрастен господин с бели коси и Гай често си мислеше, че би искал да има такъв баща. Най-силно му допадаше, че Брилхарт никога не бързаше, бе еднакво спокоен и на обекта, с шума и трескавото му оживление, и у дома си. Гай се надяваше да прилича на него, като остарее. Ала открай време бе твърде припрян. А припряността неминуемо издава липса на достойнство.
Вечер Гай обикновено четеше, пишеше дълги писма до Ан или просто си лягаше, понеже до пет винаги беше на крак и често цял ден работеше с горелка, хоросан и мистрия. Познаваше почти всички работници по име. Обичаше да преценява темперамента на всеки и дали се вписва, или не в духа на неговите сгради. „Сякаш дирижираш симфония“ — писа на Ан. Привечер, когато сядаше в гъстия храсталак край игрището за голф, за да погледа отвисоко четирите бели постройки, подръпвайки от лулата си, предчувствуваше, че „Палмира“ ще бъде един съвършен проект. Усети го, когато видя да полагат напречните връзки между отстоящите на равни разстояния колони пред централната сграда. Магазинът в Питсбърг стана на нищо поради това, че клиентът в последния момент промени плановете си и не одобри разположението на прозорците. Болничната пристройка в Чикаго бе съсипана според Гай, понеже корнизът бе от по-тъмен камък. Брилхарт обаче не допускаше да му се месят — „Палмира“ щеше да отговаря напълно на първоначалния замисъл, а никога досега Гай не бе създавал нещо, за което да е убеден, че ще е съвършено.
През август замина на север да се види с Ан. Тя работеше в отдела по дизайн към една текстилна компания в Манхатън. Беше се запознала с някаква друга специалистка по дизайн и през есента възнамеряваха заедно да открият бюро. Никой от двамата не спомена Мириам до последния, четвърти ден от престоя му. Стояха край потока зад дома й — оставаха им още няколко минути, преди Ан да го откара на летището.
— Смяташ ли, че е Маркман, Гай? — внезапно пророни Ан. А когато Гай кимна, добави: — Ужасно е, ала все си мисля, че е той.
А после една вечер, когато се върна от дома на Брилхарт в своята мебелирана стая, завари писма от Бруно и от Ан. Първото писмо бе от Лос Анжелес, майка му го бе препратила от Меткалф. Поздравяваше го за работата му в Палм Бийч, пожелаваше му успех и го молеше да му драсне един ред. В послеслова пишеше:
