Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Вече беше мръкнало. Нощта ухаеше на пелин. Готвачът удари хлопката, която тя бе купила, за да се дава с нея сигнал за ядене. Хелън придърпа шала, потръпна и влезе в къщата.
Дъщеря й вече беше в трапезарията. По лицето й нямаше никакви следи от следобедното беснеене, тя изглеждаше весела и много доволна от себе си.
— Миличко — възкликна Хелън, — сега си по-добре, нали?
— О, да.
Хелън заобиколи масата и целуна Хилда по челото. После я притисна за миг до себе си.
— Когато видиш колко красиво е това място, то ще ти хареса. Сигурна съм.
Хилда не отговори, но в очите й припламна лукаво пламъче.
— Ще ти хареса, нали, миличко? — настоя Хелън, отивайки към стола си.
— М-м-да, може да ми хареса. А може и да не стане нужда да ми хареса — отвърна загадъчно Хилда.
— Какво искаш да кажеш, гълъбчето ми?
— Може би няма да остана дълго тук.
— Няма да останеш дълго тук? — стрелна я Хелън с поглед. Хилда очевидно се опитваше да скрие нещо, но не можеше да устои на изкушението да издаде тайната си.
— Може да избягам и да се омъжа.
Хелън се отпусна в стола си и се засмя.
— О, сега ми е ясно. Това е възможно, разбира се. Но все пак по-добре е да почакаш още няколко години. Кого си избрала този път? Пак някой принц ли?
— Не, не е принц. Беден човек е, но аз ще го обичам. Днес уредихме с него всичко. Той ще дойде да ме вземе.
Хелън се сети нещо.
— Да не би да е човекът, който следобед се е навъртал тук?
Хилда стана от масата.
— Няма да ти кажа нито дума повече — извика тя. — И нямаш право да ме разпитваш. Само почакай малко и ще видиш защо не мога да остана в тая скапана къща. — И тя избяга от трапезарията и затръшна след себе си вратата на своята стая.
Хелън позвъни за прислужника.
— Джо, кажи ми точно какво каза човекът, който е идвал днес!
— Казва, иска да види вас за момиченцето.
— Така, а какъв беше този човек? Стар, млад?
— Не стар човек, мадам, не млад човек. Може да било петдесет години.
Хелън въздъхна. Значи, това е само още една от Хилдините истории, от малките драми, които тя съчиняваше и разказваше. Но то ги приемаше толкова сериозно, горкото дете. Хелън изяде бавно вечерята си, после седна пред камината в просторната дневна и взе да очуква безцелно горящите пънове. Беше угасила всички лампи. Пламъците се отразяваха в очите на препарираните глави по стената и Хелън се върна към стария си навик въпреки волята си. Започна да си представя как изглеждат ръцете на Хюбърт, колко тесен е тазът му и колко дълги краката. И изведнъж направи едно откритие: престанеше ли да мисли за ръцете му, те изчезваха. Сега тя не можеше да изгради цялата фигура на мъжа си. Той й се изплъзваше, изчезваше напълно. За първи път от толкова години насам Хелън закри с ръце лицето си и заплака — в нея се връщаше покоят, а с него и очакването, от което щеше да се пръсне. Тя си избърса очите и закрачи бавно из стаята, като се усмихваше на препарираните глави и ги гледаше с небрежния поглед на непосветен, който не знае как е било убито всяко от тези животни. Стаята сега й изглеждаше другояче и тя се чувствуваше другояче в нея. Хелън отиде до големите прозорци и ги отвори широко. Нощният ветрец влезе вътре с шепот и обля голите й рамене с хладния си покой. Тя се надвеси навън и се ослуша. От градината и от хълма отвъд нея долитаха хиляди звуци и шумове. „Тук просто гъмжи от живот, пращи от живот“, помисли си тя. Както се ослушваше, откъм другата страна на къщата до слуха й долетя някакво чегъртане. „Ако тук имаше бобри, това можеше да е бобър, който прегризва някое дърво. Може да е и таралеж, който подяжда основите. Чувала съм такива истории. Но тук и таралежи няма.“ От чегъртането започна сякаш да трепти самата къща. „Сигурно някаква животинка гризе гредите“, рече си Хелън. В този миг се чу леко изпращяване. И чегъртането престана. Хелън трепна неспокойна. Тръгна с бърза крачка по коридора и се спря пред вратата на Хилдината стая. Сложила ръка на масивното външно резе, извика: