Обречени на безсмъртие
- Автор: Плъм Ейми
- Серия: Ревенант #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Обречени на безсмъртие». Краткое содержание книги:
— Направо хлътнах — призна той и продължи да гледа настрани.
— Значи, ако това хлътване е неизбежно, тогава с какво съм по-различна от останалите ти спасени? Може би причината, поради която ме харесваш, е, защото живея на две крачки от теб и ме виждаш по-често, отколкото другите. Ти ме спаси и вместо да изчезна от живота ти, както всички останали, аз непрекъснато се появявам и наливам масло в огъня. Откъде си сигурен, че това не е всичко?
Той мълчеше.
— Това е, нали? — Поклатих отчаяно глава. Усетих как стомахът ми се сви. — Питах се как е възможно човек като теб да си падне по момиче като мен. Първите два пъти, когато се видяхме, ти се държеше така, сякаш бях досадна обожателка, а сега изведнъж се превърнах в мечтаното момиче. Това е отговорът. Тази работа няма нищо общо с мен. Това е някакво неестествено пристрастяване към спасяването на човешки живот, което е част от същността на ревенанта.
Знаех си, че няма начин да е истина.
Венсан отпусна глава в ръцете си и остана така цяла минута. Потри слепоочията си, преди да заговори:
— Кейт, спасил съм стотици жени и не съм изпитал нищо към нито една от тях. Интересувах се от теб още преди да ти спася живота. Признавам, че спасяването те превърна в незабравима, и разбрах, че на всяка цена трябва да те опозная. Може би първия път, когато разговаряхме, се проявих като пълен боклук, но много отдавна не съм си позволявал да общувам с хора и съм отвикнал. Моля те, повярвай ми!
Потърсих издайнически следи по лицето му. Стори ми се искрен.
— Трябва да бъдеш напълно откровен с мен, Венсан — настоях аз. — Ако най-неочаквано разбереш, че за теб съм само една от спасените жени, с която си се сближил повече от допустимото, искам да ми кажеш веднага.
— Ще бъда напълно откровен с теб, Кейт. Никога няма да те излъжа.
— И няма да криеш от мен разни неща.
— Имаш думата ми.
Кимнах.
Слънцето вече залязваше и някои от прозорците на сградите светнаха, а отраженията им блещукаха във водата като пламъчета.
— Кейт, какво чувстваш?
— Честно ли?
— Честно.
— Страх ме е.
— Ще те заведа у вас — реши Венсан и в гласа му се прокрадна съжаление. Стана и ми помогна да се изправя.
„Не!“ — помислих си аз.
— Не! — рекох на глас. — Още не. Нека не завършваме деня по този начин. Нека направим нещо друго. Нещо нормално.
— Имаш предвид нещо различно от разговори за смърт, за летящи духове и неестествено пристрастени безсмъртни ли?
— Няма да е зле — отвърнах.
— Какво ще кажеш за вечеря? — предложи Венсан.
— Добре — кимнах. — Трябва само да кажа на Джорджия, че няма да вечерям у нас. — Извадих мобилния и написах есемес. „Отивам на вечеря. Кажи, моля те, на «б» и «д», че няма да закъснявам.“
Венсан стисна ръката ми и преплете пръсти с моите, а аз усетих как ме разтърсва тръпка. Бяхме на последното стъпало, когато телефонът ми звънна. Обаждаше се Джорджия.
— Да?
— И с кого ще ходиш на вечеря?
— А ти защо питаш? — усмихнах се аз и стрелнах Венсан с поглед.
— Може да съм приела много сериозно ролята си на настойник — измърка тя.
— Не си ми настойник.
Джорджия се разсмя.
— С кого си?
— С един приятел.
— Да не би името му да започва с В.?
— Точно така.
— Мили боже, къде ще ходите? Ще дойда и ще се престоря, че случайно съм се озовала там, за да го огледам.
— Няма начин, освен това все още не знам къде отиваме.
Венсан ми се усмихна хитро.
— Джорджия ли е? — попита. Кимнах и той посегна към телефона.
— Здрасти, Джорджия. Аз съм Венсан. Трябваше ли да те предупредя, че искам да изляза със сестра ти? — Разсмя се и веднага разбрах, че Джорджия го е сразила с невероятния си чар.
— Не — отвърна най-сетне той, — но срещата с домашните не беше на дневен ред за тази вечер. Сигурен съм обаче, че ще се срещнем в най-скоро време. Защо не? — Той ми намигна и аз потръпнах. Беше наистина невероятно как ми въздействаше. При това по много опасен начин.
— Трябва да попиташ сестра си. Тя диктува положението.
17.
Седяхме един срещу друг на малка масичка в ресторант, подобен на пещера. Около нас трепкаха пламъчетата на десетки свещи. Краката ни се бяха преплели под масата, моите между неговите. Усещах, че кръвта ми кипи още от мига, в който седнахме.