Обречени на безсмъртие

Изчервих се и наведох очи.

— Кейт?

— Ммм?

— Какво е цялото ти име?

Срещнах погледа му.

— Кейт Бомонт Мерсие. Бомонт е моминското име на мама.

— Името е френско.

— Да. Имам френски корени и по майчина, и по бащина линия. А да дадеш моминското си име на децата е южняшка традиция. Мама е израснала в южните щати. В Джорджия.

— Всичко си дойде на мястото — усмихна се Венсан.

— Ами ти?

— Венсан-Пиер-Анри Дьолакроа. Във Франция имаме по две средни имена. Пиер е името на татко, а дядо е бил Анри.

— Звучи много аристократично.

— Може и да е било в миналото — разсмя се той. — Само че семейството ми не е било като на Жан-Батист. — Веднага личи от какъв род е.

— Жан-Батист — прошепнах аз — май едва ме понася.

Лицето на Венсан помрачня.

— Държа да знаеш, че макар Жан-Батист да ми е като семейство, мнението му за теб никак не ме интересува. Ако искаш да те харесва, уверявам те, че и това ще стане с течение на времето. Трябва да спечелиш доверието му… а той не се доверява лесно. Дотогава си с мен. Той пък ще уважава избора ми и от сега нататък ще се държи любезно.

Забеляза съмнението, изписало се на лицето ми, и побърза да уточни:

— Това е в случай, че продължим да се виждаме. Наистина се надявам да продължим.

Кимнах, за да покажа, че разбирам, а Венсан ми се стори облекчен, че не съм избягала след откровените му думи, и побърза да смени темата:

— Значи двете със сестра ти сте много близки.

— Да, разликата ни е по-малко от две години, затова винаги се шегуваме, че сме близначки. Но пък сме съвършено различни.

— В какво отношение?

Лапнах поредната хапка и се замислих как да опиша сестра си, социалната пеперуда, без да я представя като глупачка.

— Джорджия е много общителна и отворена. Не че аз съм кой знае колко срамежлива, но нямам нищо против да прекарвам известно време сама, докато сестра ми трябва да бъде сред хора по двайсет и четири часа, седем дни в седмицата. Не знам дали имаше човек в Ню Йорк, който да не я познава. Винаги откриваше най-интересните партита и винаги беше заобиколена от антураж — момчета от музикални банди, диджеи, актьори.

— Докато ти, ако правилно съм разбрал, си прекалено заета да четеш и да обикаляш музеите.

Разсмях се, когато видях усмивката на Венсан.

— Не, понякога ходех с нея. Само че аз не бях в светлината на прожекторите. Бях малката сестра на Джорджия, която вървеше в комплект с нея. Тя се грижеше за мен. Винаги поръчваше на някого от компанията да се грижи да прекарам забавно.

Не обясних как ми избираше „гадже“ — някой готин, който за мое най-голямо удивление с огромно удоволствие приемаше предизвикателството да забавлява сестрата на Джорджия. Няколко от тези „поръчки“ бяха прераснали в нещо повече. Не кой знае колко повече, но ако някое от тези момчета се окажеше на парти, на което бяхме и ние с Джорджия, знаех, че ще има с кого да танцувам, до кого да седна и може би да целуна в някое тъмно ъгълче на стаята късно вечерта. Джорджия ги наричаше „свалките ми за парти“.