Изкуството на лова

Аканто подсвирна.

— Деветстотин?

„И е горчив като морето“ — помисли Браяна.

Продължиха да се изкачват и скоро стигнаха отвора на голяма пещера. Пътеката продължаваше да криволичи през нея между черни обгорени камъни и купчини бели кости. Стъпките им отекваха във високия таван и като вдигнаха погледи, те видяха там драконовите гнезда.

— Приличат на миди — подхвърли Аканто.

Странно, но Браяна бе споходена от същата мисъл. Драконовите гнезда бяха полепнали по стените като миди по камъни. Бяха от бетон, с обла форма и отвор в единия край, през който да се шмугват крилатите змии.

— Купуват цимент от валсиндърските търговци — каза Браяна.

— Купуват го?

— Да. При това скъпо.

Минаха през пустия скелет на кит и се озоваха в район, обсипан с човешки останки. Беззъби черепи, натрошени пищяли и бедрени кости, разцепени, за да изтече костният мозък. Скоро Браяна вече подушваше тежката миризма на чудовищата — беше толкова силна, че сякаш по устните ѝ бяха полепнали сяра, пот и кръв.

— Вижте. — Аканто посочи.

Пътеката пред тях се виеше между купчини камъни и кости и се спускаше към сравнително равна площадка. А там, подпрян на специално построено скеле, имаше кораб.

Беше истинска антика — унмерска шхуна, каквито не строяха от хилядолетия и които вече не браздяха морската шир. Дълга осемдесет стъпки от носа до кърмата, тясна и издължена, с корпус от изсветляло дърво, все още скрит под оригиналната си обшивка — истинско произведение на изкуството, като изящните валсиндърски музикални инструменти. Илюминаторите от тъмножълто стъкло бяха напълно запазени, с красиви рамки от резбован метал. Самотният комин, излят също от някакъв отдавна забравен метал, се издигаше зад рубката, а зад него стърчеше висока дървена мачта с единично платно и такелаж от медни жици. На носа бе монтирано харпуново оръдие и макара с метално въже, покрай борда бяха подредени различни риболовни копия и вързопи с мрежи. Трапът бе спуснат и подпрян на няколко големи плочи — приличаше на стълба, слизаща до каменния под.

— Драконоловец — каза Аканто. — Никога не съм виждал толкова стар. Обзалагам се, че този е плувал из моретата още преди да бъдат отровени. — Разгледа внимателно шхуната и се намръщи. — Но защо един господар на дракони би живял в кораб за лов на дракони?

— Пропускаш нещо — отвърна Браяна. — Това не е кораб за лов на дракони. Това е пленен кораб за лов на дракони.

„Колко типично за Конквилас да живее в трофей“ — помисли си.

— И как е попаднал тук?

— Странно, нали? — каза Браяна. — Вероятно е бил донесен от нещо голямо, което може да лети. Не мога дори да си представя що за чудовище е било.

Аканто се усмихна — малко криво.

— Да се надяваме, че той е вътре — добави тя.

— Какво? Толкова път бихме и дори не знаете дали е тук?

— Ако не е, ще го изчакам.

— Но тук гъмжи от дракони!

— Нормално — отвърна тя. — Нали затова се казва така.

Шхуната бе разположена така, че скалната козирка да осигурява сянка през лятото и завет от снега през зимата. Докато се приближаваха, Браяна чу тихи звуци на лютня. С Аканто се изкачиха по каменното стълбище и тръгнаха по дървения трап.