Бедствие на високи токчета

— Разкажи ми. — Роберто не очакваше Мосимо да проговори. Още не. Не и докато условията не бъдеха съобщени.

Обаче Мосимо си запали цигара. Пръстенът на кутрето му смигна на Роберто.

— В музея има един диамант — подхвана той с привидна искреност. — Петдесет карата, нещо такова; малко синкав, малко лилав, много прочут. Трябва да го освободим.

— Пламъка на Романови. — Роберто хвърли поглед на Бренди. Тя още говореше, но вече не толкова разгорещено, а със стоманена решителност, която вещаеше зло за слушателя в другия край на линията. Не им обръщаше никакво внимание. Това го радваше, защото не проумяваше играта на Мосимо. Какъв ли кос държеше, че толкова бързо му издаде информацията си?

— Знаеш за него.

— Всеки любител на скъпоценните камъни е чувал за Пламъка на Романови. — Роберто прекрасно знаеше, че Мосимо нищо не е чувал за Пламъка преди пристигането му в Чикаго, когато е видял шанс за своето забогатяване. Дядо му казваше, че Мосимо е главорез; селяк, който не отбира от хубавите неща в живота.

И Мосимо беше наясно. Това бе една от причините така да ненавижда стареца. В сравнение с него се чувстваше — и беше — посредствен.

Роберто посипа сол в раната, като му напомни, че се движи в най-висшите кръгове на обществото.

— Видях го събота вечер на благотворителното тържество в къщата на Макграт. Ако камъкът непременно е трябвало да бъде „освободен“, не е било зле това да се случи на път от музея към частен дом.

— По-добре вечерта преди да отпътува за следващия град. Опакован, ще е по-лесен за пренасяне.

— Много хитро. Много умно. — Мосимо беше проницателен, затова Роберто се престори на наивник. — А това мен какво ме засяга?

— Ти си вътрешен човек.

— Още не са ме осъдили.

— Технически. — Мосимо се засмя и се закашля, след което угаси цигарата в чинията си. — Дядо ти беше най-добрият в бранша.

— Докато ти не го извади от бизнеса — отвърна Роберто без излишни емоции. Нямаше причина да се сърди. Не и когато бе на крачка от постигането на отмъщение.

— Време беше за промяна. Повярвай ми, неприятно ми беше да го натикам в миша дупка. Но той остаря. Стана мекушав. Налагаше се да действам твърдо. Обаче ми се струва — Мосимо му се закани с пръст, — че те е научил на всичко, дето знае.

Роберто стрелна с поглед Бренди, която говореше тихо и бързо, излагаше пред Глен Силвърстийн фактите и не приемаше да я правят на маймуна.

— Адвокатката ми няма да е вечно заета. Давай по същество.

— Искам ти да бъдеш моят вътрешен човек за тази работа.

Роберто прихна шумно, при което Бренди отлепи телефона от ухото си и го погледна.