Има ли вълк, има и начин

— Виж кой е тук! — обяви Клаудин, като търкаше деликатните ръце на Лала, за да ги сгрее, на влизане в странноприемницата.

— Лала — каза Клод и от куче пазач изражението му се смекчи до това на кутре.

— Току-що слизам от самолета от Румъния! — Тя го плесна по ръката, натика слънчобраните си в стоманената поставка за чадъри и забърза към топлината на лобито.

Със светлината от свещите и уюта си то бе балансирана кръстоска между планинско бунгало и стил Хенри VIII. От двете страни на гранитната рецепция върху дървената ламперия от тъмен орех бяха закачени черно-бели снимки на замъци. Срещу камината бяха разположени тапицирани в синьо фотьойли, диван в шотландско каре и маса за кафе от ковано желязо. Полиците с книги предлагаха класически романи и избелели от слънцето настолни игри. Лала се насочи право към огнището и простря ръце към огъня.

— Румъния ли? — попита Клаудин. — При старчоците?

— Да, татко ме застави да отида при тях. Смяташе, че там ще бъда в безопасност. А по ирония на съдбата, аз едва не умрях от глад. Най-близкото нещо до зеленчук, което ми сервира баба, беше суджук от прасе на царевична диета.

— Къде да оставя това? — Чичо Влад пуфтеше, докато влачеше двата масивни сандъка във фоайето. Стари, изтъркани и без колелца, те спокойно можеше да са останки от потъналия „Титаник“.

— Чакай, тук ли оставаш? — попита Клаудин.

— Иззз-не-над-ка! — напевно рече Лала.

— Аз ще се погрижа за багажа — каза Клод. С кратко грухтене той сложи сандъците един връз друг и ги повдигна над главата си. — Ще ги оставя в стаята на Дийни — заяви и тръгна нагоре по стълбите.

От джоба на сакото в тюркоазно каре чичо Влад извади кърпичка и попи лъсналото си чело.

— Фукльо.

— Имаме колкото искаш свободни стаи — каза Клаудин. — Сигурна съм, че мама няма да се възпротиви.

— Всъщност идеята беше нейна — обясни Лала.

— Така ли?

— Взеха ни телефоните и останах без номера ти. Затова се обадих в странноприемницата и тя ми вдигна. Трябваше само да попита как съм и аз надух гайдата. Старчоците ме чакаха в колата и натискаха клаксона, защото отивахме на двойна среща. Те, аз и някаква мека китка, с която искаха да ме сватосат. Казваше се Мариан…

От площадката на втория етаж Клод се изсмя презрително.

— Най-напред се обадих на чичо Влад, но…

— Горкичкото ми, беше подгизнало от рев, когато се обади — намеси се той, докато се почерпваше от купичката с бонбони на рецепцията. — И аз веднага разбрах. Отраснах с тези двамата. Плачът беше станал единственото ми хоби. Но после приех да работя като декоратор в един петзвезден рибен ресторант в Портланд, където — чуйте само — Деми Ловато е единият от собствениците… или май беше Деми Мур?

— И така, майка ти каза, че мога да остана при вас, докато той се върне. Помолих я да не ти казва. Исках да те изненадам.