Има ли вълк, има и начин

Счупени кухненски чаши бяха залепени върху малкия хладилник в цветна мозайка, на която пишеше „яж“; над ваната мозайката казваше „разхлади се“, а зад леглото Клаудин бе написала „дремни си“. Стари метални кутии за кафе бяха покрити с кожа (благодарско, момчета) и оцветени в лилаво, за да акцентират върху изкуствената фасада. В кутиите Клаудин беше изложила четки за коса, четки за грим, моливи и дори парчета сушено говеждо. Стари книги с твърди корици, взети „назаем“ от библиотеката на хотела, бяха наредени и облепени с гланцирани модни фотографии и така превърнати в нощни поставки. На едната имаше модни съвети как да се обличаме, на другата — как да не се обличаме. Старата семейна колекция от компактдискове, която се съхраняваше в хотела за онези от гостите, усъмнили се в надеждността на iTunes, най-сетне бяха влезли в употреба. Клаудин беше залепила дисковете за ламперията на стените с вътрешната страна навън, за да внуши усещането у гостите, че спят в дискотечна топка — та кой човек не си мечтаеше за това?

— Тази вечер — продължи Клаудин — ще ви покажа как да превърнете цяла колекция от куклите Polly Pocket в полилей, или както аз обичам да го изписвам, Polly-лей. — С леки стъпки тя мина по килима, на който му предстоеше да бъде покрит с блясък, и спря пред бюрото. То бе осеяно с цветни жички, малки статуетки и макари с метални жици. Нино я последва. — Важно е, преди да започнете, да… — Изведнъж Клаудин наостри уши. В далечината се чуваше бумтяща музика.

— Пауза — каза Нино и сведе камера.

Докато чакаха да отмине, Клаудин се погледна в огледалото. Луната се изпълваше и с нея идваха и обичайните признаци на трансформацията. От обяд досега ноктите и кестенявата й коса бяха пораснали най-малко със сантиметър. Метаболизмът й се ускоряваше и в резултат тясната патладжановосиня рокличка, която бе облякла час по-рано, сега й стоеше свободно около кръста. А от жълто-кафявите й очи бликаше буйна страст. Парадоксът беше, че за тези неща всяка телевизионна водеща в Холивуд би продала душата си и все пак Клаудин беше тази, която се укриваше.

Музиката приближаваше. Хората пееха, а гласовете им стигаха приглушени, сякаш бяха в кола. Песента на Кеша We R Who We R гърмеше с пълна сила. Клаудин затаи дъх и се заслуша в отдавна забравените звуци на веселието.

— Спират пред хотела — каза Нино и се втурна към прозореца. — Виж!

Черен кадилак спря на алеята. Типичните егоцентрични нормита, които смятаха, че табелата „Няма свободни места“ не се отнася до тях. Ако само знаеха, че тялото на жената, която им приготвя спаначената каша, бе покрито цяло с тънка мрежа от косми.

Два гласа виеха в джипа: „Ние вечно ще сме млади!“.

Клаудин запя с тях: „Ние сме това, което сме“. Знаеше целия текст. И как иначе? Лала пускаше песента в колата всяка сутрин, когато отиваха към… „О, божичко!“ Тя хвърли ключа от апартамента на Нино.