Пътят между световете
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътят между световете». Краткое содержание книги:
Както се клатушкаше по билото, зърна кървава следа на леда. Не спря и за миг, но по-късно би могла да я нарисува точно по памет. Цялата настръхна.
Това не беше отпечатък, оставен от човек — босото стъпало повече напомняше за огромна квадратна длан, чиито пръсти лесно биха обхванали цялото й лице. Знаеше от кого е следата — от онзи лорск, който бе нападнал Рулке. Оглеждаше снега, докато се напъваше да бърза, но съществото не се мяркаше никъде.
Тези космати твари бяха смъртно опасни с хитростта си, а и достатъчно схватливи, за да се опитат да овладеят машината, щом я видяха. Ако и да беше ранен, можеше да се разправи с десет като Каран. Нямаше с какво да се защити.
Озърна се — макар че гашадите бяха тромави, започваха да я настигат. Раницата я бавеше, но без нея беше обречена. А тук ридът се издигаше още по-рязко нагоре и навсякъде имаше лед. Всичко я болеше.
Не откриваше убежище, гашадите щяха да я изтощят скоро. Костеливите им крака ги придвижваха напред като същински машини. Не знаеха ли що е умора?
Хрумна й да търкулне камъни върху тях, само че не би се преборила със здравата хватка на леда и снега, стиснала скалните отломки. Продължи нататък, люшкаше се на всяка крачка.
Надникна в урвата. Тук стените бяха почти отвесни и се събираха все едно някой колос е халосал планината с брадва. Представяше си и как той може би е разделил скалите с ръце, защото начесто попадаше на каменни мостове, за жалост рухнали по средата.
Най-близкият до нея гашад беше на един изстрел с лък. Е, не носеха лъкове, нито други оръжия. За какво са им, щом имат умовете си, които вече й нашепваха сляп страх и отчаяние? Рулке ли им бе дал тази сила?
Дългурестата фигура й беше зловещо позната. Пак Идлис, неуморният преследвач, същинска напаст в живота й повече от година.
Пред нея пропастта се стесняваше, но оставаше непреодолима и за най-невероятния скок. А имаше много път до мястото, където двете била се събираха. Натрошените каменни ивици над бездната бяха отрупани със сняг, който тук-там образуваше заледена арка, съединила късовете, привидно по-здрава и от стомана.
Каран не си позволи и миг надежда. Знаеше колко измамни са тези мостчета. Усети се обаче, че мисли не е ли по-добре да се хвърли долу, за да не я хванат, или дори да се втурне по някоя от неустойчивите арки. Тук урвата не беше по-широка от десетина крачки. Втълпяваше си, че е почти осъществимо.
„Никога, ама за нищо на света не доверявай живота си на снежен мост — бе повтарял неведнъж баща и. — Правят ги планинските духчета, за да подмамват лековерни пътници. Стъпиш ли, ще паднеш, Ще се сплескаш долу и духчетата ще пируват цял месец с твоите останки.“ Каран отдавна бе забравила вярата си в планински духове, но баща и беше прав, разбира се. Огледа се. Втурнеше ли се надолу, имаше някакъв нищожен шанс, защото така пъргавината щеше да и даде предимство въпреки страхотната издръжливост на гашадите. Но те се бяха пръснали равномерно по билото, по-надолу настъпваше още една редица. Не, нямаше шанс. Рулке искаше да си я върне.
Взря се и нагоре. Безнадеждно. Какъв смисъл имаше да продължава по този безкраен рид? Спря в началото на поредния снежен мост, толкова тесен по средата, че би го обгърнала с ръце. Не беше по-здрав от първата ледена коричка върху езерце, би поддал и под тежестта на дете. А и как да се задържи върху хлъзгавия лед?
Мимолетният отдих изсмука и последните сили от краката й. Коленете й се подгъваха. Идлис вървеше към нея.
— Не мога да се върна — рече му Каран.
— О, можеш! — изкряка гашадът. — Господарят измисли нов план. Усмихна й се. Ама че грозна гледка.
— По-скоро ще умра! — сопна се тя.
— Няма да ти позволим.
Идлис разпери ръце и й се нахвърли тромаво.
Край на бягството. Каран се втурна право към него. Гашадът се разсмя, но на две крачки от протегнатите му ръце тя се плъзна странично по леда, шмугна се между него и втория преследвач и продължи по надолнището. Коленете й не понасяха сътресението при дългите крачки. Всички гашади се устремиха да й пресекат пътя.
Не се съмняваше, че ще я хванат.
— Няма да ви се дам — изхриптя Каран.
Пак зърна снежен мост с ъгълчето на окото си. Към него се спускаше гладък откос под ръба на скалата и я споходи безумна идея. „Ще се засиля с пързаляне и ще прелетя. Това е, няма друг начин. Ако не успея… не е по-зле, отколкото да ме върнат.“ Като дете много обичаше да се пързаля без шейна, но накрая нейно приятелче си пукна главата в камък и ядосаната й майка забрани тези игри.
Хукна към ръба, гмурна се, стовари се на гърди и се ускори по наклона към мостчето. Трескаво се опитваше да насочи тялото си безпогрешно. Мъничко да сбъркаше и щеше да падне в пропастта. Мярна се бабунка, Каран се отблъсна с юмрук, колкото да кривне в нужната й посока и да се изстреля от ската по мостчето. Разпери ръце, за да плъзга длани по ръбовете. Брадичката й се блъсна в леда, а когато фучеше нагоре по дъгата, чу пукот на лед. Все пак успя да прелети ниско над горната точка и отново докосна другата половина на дъгата леко като перце. Въпреки това ледът запращя. И тъкмо когато цялата бяла дъга рухна в пропастта, Каран устремно се плъзна от мостчето и се заби в купчина сняг и камъни зад отсрещния ръб.