Четирите цвята на магията
- Автор: Шваб Виктория
- Серия: Сенки на магията #1
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Емас“
- ISBN: 978-954-357-354-7
- Переводчик: Елена Павлова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Четирите цвята на магията». Краткое содержание книги:
Бандитът с X от външната страна на ръката и краден кралски меч, все още вдигнат над главата. Пленникът на капана от лед или камък — или още по-странно вещество.
Щом камбаните заглъхнаха, в черупката над лицето на мъжа се образува назъбена цепнатина. След това и втора по протежение на ръката му. Както и трета — по острието. Малките пукнатини бързо се уголемяваха, разрастваха се подобно на пръсти през леда.
„Спри“ нареди младият антари на нападателя си и той не се вслуша, но магията го чу. Изля се от черния камък в ръката на магьосника, уви се около мъжа и се втвърди в черупка.
А сега заклинанието се разчупваше.
Не както би се разчупила черупка — повърхността да се нацепи и парчетата да се отронят и посипят по улицата. Не, тази черупка се разтвори, но така и не пусна мъжа отдолу. Просто полепна по него и се стопи. Протече през дрехите и кожата му, докато не изчезна — или не, не изчезна. Попи.
Доскоро замръзналият потрепери и си пое дъх. Кралският къс меч се изплъзна от пръстите му и издрънча върху камъните, докато последните трепкащи капчици магия блестяха по кожата му, преди да попият, а вените почерняха и се очертаха по него, все едно пълни с мастило. Главата на мъжа провисна напред с отворени, но празни очи. И бяха напълно черни — със зеници разширени и разтворили се през ирисите и в белтъка.
Заклинанието за принуда, чиято жертва бе първоначално, бе стопило съпротивата му и бе позволило на другата магия да се намести незабавно и през вени, мозък и мускули да превземе всичко, което докосне, а доскоро червената същина на живота му сега гореше чиста и черна. Полека-лека мъжът — или по-скоро тварта в него — вдигна глава. Черните му очи, лъскави на фона на сухия мрак, грееха, докато оглеждаше уличката. Тялото на втория главорез лежеше наблизо, но вече беше съвсем мъртво и огънят му бе угасен. Нямаше какво да се отмъкне от него. Какво да гори. И в това тяло тук също не беше останал много живот — само колкото пламъчето да се захрани — но засега щеше да свърши работа.
Мъжът размърда рамене и закрачи отначало колебливо като човек, непривикнал с тялото си. После — по-бързо и по-уверено. Изправи гръб и забърза към светлините в най-близката постройка. Разтегли устни в усмивка. Беше късно, но фенерите на прозорците грееха и смехът — висок, сладък и обещаващ — изпълваше въздуха като камбанен звън.
II
На връщане към „На хвърлей камък“ Лайла си тананикаше.
Докато крачеше към пивницата, постепенно се освободи от маскировката — първо свали маската, последва я широкополата шапка. Беше забравила, че ги носи, когато налетя на пияния в онази уличка, но той така се беше нажабурил, че май изобщо не забеляза. Също както не я отрази да рови из палтото му, докато му подаваше кърпичката с другата си ръка, нито как сви пръсти около съдържанието на джоба му, докато пъхаше тъмното парче плат в шепата му. Лесна работа.
Честно казано, Лайла все още се сърдеше на себе си за бягството — или по-скоро, задето падна в капана и се наложи да побегне — от тримата улични дрипльовци. Но, както си каза, стиснала в ръка удовлетворителната тежест в джоба на сюртука си, излизането не беше пълна загуба.
Пред очите ѝ се появи пивницата, тя измъкна дрънкулката от джоба си и спря под един фенер да огледа по-внимателно заграбеното. При вида му обаче сърцето ѝ се сви. Беше се надявала на метал — сребърна или златна дрънкулка — а държеше парче камък. Дори не беше скъпоценност или накит. Даже и кристал не беше. Приличаше на речно камъче — лъскаво и черно — от едната страна гладко, а от другата назъбено, все едно е било ударено или отчупено от по-голям каменен къс. Що за господин се разхожда с камъни в джоба? Че и строшени при това?
И все пак сякаш усещаше нещо — боцкане там, където кожата ѝ се долепяше до каменната повърхност. Лайла вдигна камъчето към светлината и присви очи за момент, преди да отхвърли усещането като измислица и да оцени камъка като безполезен — в най-добрия случай, сантиментален спомен. Настроението ѝ се вкисна, когато го пъхна обратно в джоба си и качи стъпалата към „На хвърлей камък“.
Макар пивницата да беше препълнена, Барън вдигна глава при влизането на гостенката си и стрелна поглед от лицето ѝ към маскировката, пъхната под мишница. На Лайла ѝ се стори, че забелязва искрица загриженост и това я накара да се озъби. Не му беше рода. Нито той — на нея. Нямаше нужда да се нагърбва с тревогите му и той — с нейното тегло.