Смъртоносно бяло

– Мислех си да наема детектив още преди да чуя, че наблюдавате Найт.

Страйк си мълчеше. Чизъл го изгледа с подозрение.

– Имате репутация на много добър.

– Много любезно, че го казвате – отговори Страйк.

Чизъл продължи да стрелка детектива с някакво гневно отчаяние, сякаш се чудеше дали може да се надява той да не се окаже поредното разочарование в живот, изобилстващ с такива.

– Изнудват ме, господин Страйк – заяви неочаквано. – Изнудват ме двама мъже, сключили временен и вероятно нестабилен съюз. Единият от тях е Джими Найт.

– Разбирам – каза Страйк.

Той също бе оставил прибрани заедно ножа и вилицата си. Джорджина се появи, сякаш усетила като някой екстрасенс, че двамата са приключили с основното блюдо. Разчисти чиниите и дойде отново със сиропиран пай. Едва когато се оттегли в кухнята и мъжете си бяха сервирали големи парчета от десерта, Чизъл подхвана отново историята си.

– Няма нужда от грозните подробности – отсече категорично. – Достатъчно е да знаете, че Джими Найт е наясно за нещо, сторено от мен, което не бих искал да бъде споделено с господата от четвъртата власт.

Страйк нищо не каза, но Чизъл явно бе възприел мълчанието му като оцветено с обвинение, защото добави остро:

– Не беше извършено престъпление. На някои вероятно не би им се понравило, само че не беше незаконно тогава... Е, все едно – рече Чизъл и отпи голяма глътка вода. – Найт дойде при мен преди няколко месеца и ми поиска четиресет хиляди лири, за да си мълчи. Отказах да платя. Той ме заплаши с разобличаване, но тъй като не изглеждаше да има доказателства за твърдението си, посмях да се надявам, че няма да е в състояние да осъществи заплахата си. Не последва материал в пресата и аз заключих, че съм бил прав да си мисля как няма доказателства. Той дойде пак няколко седмици по-късно и поиска половината от предишната сума. Отново отказах. И тогава, предполагам с намерение да засили натиска върху мен, се е обърнал към Герайнт Уин.

– Простете, не знам за кого...

– Съпругът на Дела Уин.

– Дела Уин, министърът на спорта? – попита стъписан Страйк.

– Да, естествено, че Дела Уин, министърът на спорта – тросна се Чизъл.

Почитаемата Дела Уин, както Страйк добре знаеше, беше жена от Уелс, малко над шейсетгодишна, сляпа по рождение. Без значение от партийната й принадлежност към „Либералните демократи“ много хора изпитваха дълбоко уважение към нея още от времето, когато бе адвокат по защита на човешките права, преди да получи място в парламента. Обикновено фотографирана с кучето й водач, бледожълт лабрадор, напоследък тя беше в центъра на медийното внимание, тъй като под нейна егида се провеждаха параолимпийските игри. Беше посетила „Сели Оук“ по времето, когато Страйк лежеше в болницата и се приспособяваше към загубата на крака си в Афганистан. Той остана приятно впечатлен от нейната интелигентност и съпричастност. За мъжа й не знаеше нищо.