Смъртоносно бяло

– Собственост е на херцога на Девъншър, да – каза ведро Джорджина. – Виждали ли сте нашата книга за залози?

Страйк запрелиства страниците на тежкия том, подвързан с кожа, където бяха записани отдавнашни залози. В бележка с много едър почерк, датираща от седемдесетте, прочете: „Госпожа Тачър ще сформира следващото правителство. Залог: вечеря с омари, като омарът да е по-голям от мъжки еректирал член“.

Тъкмо се усмихваше на това, когато на вратата се позвъни.

– Това ще да е министърът – каза Джорджина и забърза нагоре.

Страйк върна книгата със залози на рафта и пак седна на мястото си. Отгоре се раздадоха тежки стъпки и същият сприхав, нетърпелив глас, който бе чул в понеделник.

– ...не, Кинвара, не мога. Току-що ти казах защо, имам среща за обяд... не, не можеш... Пет часа тогава, да... да... да! Довиждане!

Големи крака в черни обувки заслизаха по стълбите и в сутерена се появи Джаспър Чизъл, като се огледа със свирепо изражение. Страйк се изправи от креслото си.

– А... – рече Чизъл и огледа Страйк изпод дебелите си вежди. – Вие сте тук.

Джаспър Чизъл изглеждаше сравнително добре за шейсетте си години. Беше едър мъж, но със заоблени рамене, с гъста прошарена коса, която, колкото и невероятно да изглеждаше, си беше неговата. Тази коса го правеше лесна мишена за карикатуристите, защото беше остра, права и въздълга и стърчеше от главата му като перука или, както нелюбезно подхвърляха някои, като четка на коминочистач. Към косата се прибавяше широко червендалесто лице, малки очички и издадена долна устна, която му придаваше вид на твърде пораснало и вечно сърдито бебе.

– Жена ми – обясни той на Страйк и размаха мобилния телефон в ръката си. – Пристига в града без предупреждение. Цупи се. Мисли си, че мога да зарежа всичко.

Чизъл протегна едра потна длан, която Страйк разтърси, после свали дебелото палто, което носеше въпреки топлия ден. Когато го направи, Страйк забеляза иглата върху оръфаната му полкова вратовръзка. Неосведомените биха взели фигурката за люлеещо се конче, но Страйк веднага я разпозна като Белия кон на Хановър.

– Кралските хусари – отбеляза той и кимна по посока на нея, когато двамата мъже седнаха.

– Да – потвърди Чизъл. – Джорджина, ще пия от онова шери, дето ми поднесе, като бях тук с Аластеър. А вие? – излая той към Страйк.

– Не, благодаря.

Макар и изобщо не така мръсен като Били Найт, Чизъл не издаваше никак свежа миризма.

– Да, Кралските хусари. Аден и Сингапур. Щастливи дни.

В момента не изглеждаше щастлив. Отблизо грубоватата му кожа изглеждаше като покрита със сивкав слой. В корените на острата му коса имаше пърхот, а под мишниците върху синята му риза се бяха очертали петна от пот. Министърът показваше всички отличителни белези, често срещани у клиентите на Страйк, на човек под силно напрежение и когато шерито му дойде, той изгълта повече от половината на един дъх.