Смърт заради смъртта

Коротков и Доценко кимнаха и се наместиха по-удобно на столовете си.

— Войтович е в килия в ареста, задето е убил жена си. Неизвестно лице никак не иска той да се намира там, организират се телефонни обаждания и молби той да бъде пуснат вкъщи поне за няколко дена, уж за завършване на важна научна разработка от стратегическо значение. Войтович работи в научно учреждение, което се занимава с изучаване на разпространяването на електромагнитни вълни в различни среди, така че всичко звучи съвсем правдоподобно. Но аз не вярвам в това. Имам чувството, че някой наистина страшно не е искал Войтович да остане в ареста. Защо? Не знам. Това е въпрос, на който искам да получа отговор. В момента на задържането Войтович е бил в… меко казано, странно психическо състояние, което при престоя му в килията постепенно е отминавало, той е започнал да дава по-точни и подробни показания, напълно съвпадащи с намереното на местопрестъплението. Лекарите не са открили у него и най-малки признаци на психическо заболяване и остава неясно каква е била природата на тази амнезия и под влияние на какво тя изведнъж му е минала. След като напълно осъзнава случилото се, Войтович се обесва. И оставя предсмъртно писмо, което, естествено, се озовава в папката с неговото дело. И отново някой проявява нездрав интерес към това дело. Папката изчезва от кабинета на следователя, когато той излиза някъде и по навик оставя отворен не само кабинета си, но и касата, където се намират делата. Изглежда, някой от служителите на Института е наел за тази кражба Галактионов. Това е или негов много стар познат, с когото Галактионов не се е виждал от дълги години, или обратното — случаен познат. Но запознанството им трябва да е станало при обстоятелства, при които човекът от Института е разбрал, че може да се обърне към Галактионов с подобна молба. И тъй, човекът от Института моли Галактионов да му намери делото на Войтович. Името на следователя и местоработата му не са били тайна за никого в Института, защото много от служителите са били викани в качеството на свидетели по делото за убийството на съпругата на Войтович. Става ли?

— Горе-долу — обади се Коротков.

— А вие, Миша, какво ще кажете?

— Не съм сигурен, че Галактионов би приел такова поръчение — произнесе със съмнение Доценко. — Той е хазартен мошеник, авантюрист, но едва ли е крадец. Това все пак е малко по-различна работа.

— Приема се! За да разберем дали Галактионов е можел да приеме такова поръчение, трябва да се постараем да вникнем в характера му. Какво знаем за него? Че на младини е извършил поне една кражба. Собствената му жена разказва как откраднал кожуха и пръстените й. И този факт ни говори, че тогава е бил същинска отрепка. Но това е станало преди много години, оттогава може и да се е променил. Ето защо вторият въпрос, на който трябва да намерим отговор, е, дали на четирийсет и три години той е останал същата отрепка, каквато е бил на двайсет и три. Тук има още две допълнителни обстоятелства. Първо, според негови приятели, късметът му обърнал гръб и той с всички сили се мъчел отново да го улови за опашката. Дали не е възможно той да е възприел рискованата, сполучлива и абсолютно авантюристична кражба от кабинета на следователя като потвърждение, че късметът му се е върнал?