Каин и Авел [bg]

Докато стигнат на следващата гара, Владек бе спечелил четиринайсет рубли, с две от които си купи ябълка и купичка топла супа. Беше изкарал достатъчно пари, щяха да му стигнат чак до Одеса и доволен от мисълта, че с новата безопасна система може да спечели още, благодари мълком на непознатия комарджия и се качи отново на влака, готов да продължи да прилага своята стратегия. Но когато кракът му докосна последното стъпало, някой го препъна и той отхвърча към ъгъла. Извиха му ръката болезнено зад гърба и му фраснаха лицето в стената на вагона. От носа му рукна кръв, Владек усети как в долния край на ухото му се е забил върхът на нож.

— Чуваш ли ме, малкият?

— Да — отвърна вцепенен Владек.

— Ако отново припариш до моя вагон, ще ти клъцна ухото и тогава вече няма да ме чуваш, разбра ли?

— Няма да идвам във вагона ви — простена малчуганът.

Усети как ножът прорязва кожата зад ухото и как по врата му се стича кръв.

— Да ти е за обица, малкият.

Комарджията заби с все сила коляно в бъбреците му и Владек се свлече на земята. Онзи претършува джобовете на сакото му и прибра рублите, които момчето бе спечелило.

— Май са си мои — рече.

Сега на Владек му течеше кръв и от носа, и зад ухото. Накрая хлапакът се престраши да погледне от ъгъла на коридора и видя, че той е безлюден — от комарджията нямаше и следа. Опита да се изправи на крака, ала тялото му отказваше да се подчини на заповедта на мозъка и той остана още няколко минути свит в ъгъла. Накрая криво-ляво стана и тръгна със силно куцукане към другия край на влака, възможно най-далеч от вагона на измамника. Спотаи се във вагон, където пътуваха главно жени и деца, и потъна в дълбок сън.

На следващата гара не слезе от влака. Разопакова малкия пакет и се зае да го разглежда. Вътре имаше цяло съкровище: ябълки, хляб, ядки, две ризи, панталони и дори чифт обуща. Каква жена и, уви, какъв съпруг!

Владек похапна, пак заспа и сънува. Накрая, след шест нощи и пет дни, влакът пристигна с пуфтене на последната гара от своя път: Одеса. И тук имаше проверка на документите, но охраната дори не погледна Владек. Този път документите му бяха съвсем редовни, сега обаче той трябваше да се оправя сам. Още криеше в подплатата на костюма сто и петдесетте рубли и нямаше намерение да ги пропилява.

Цял ден се разхожда из града, та да го опознае, ала непрекъснато се разсейваше от гледки, каквито виждаше за пръв път: огромни градски къщи, магазини с витрини, улични търговци, които продаваха направо по тротоарите пъстрите си дрънкулки, газови лампи и дори маймунка на пръчка.

Владек вървя, докато излезе на пристанището — спря и се загледа в морето отвъд него. Ето го онова, което баронът беше нарекъл океан. Малчуганът се вторачи с копнеж в синята шир — ето я свободата, ето откъде щеше да избяга от Русия. Градът очевидно бе видял доста битки: накъдето и да се обърнеш, стърчаха опожарени къщи, които тънеха в запустение и изглеждаха нелепо в мекия морски въздух с дъх на цветя.