Каин и Авел [bg]

— Я чакай! Чакай де! — спря го комарджията. — Ще ти я дам за петдесет.

Владек извади от джоба си петдесетте рубли, а непознатият смъкна шубата и я смени за омаслената червеникава банкнота. На Владек кожухът му беше възголям, почти опираше в земята, ала на него му трябваше точно такъв, та да скрие подозрителния костюм. Погледа как непознатият се връща при картоиграчите и отново се включва в играта дори и този път да загуби. Беше усвоил от новия си учител две неща: никога да не играе комар, ако не е по-опитен и няма по-добри познания, и да не се изкушава да се пазари, ако не му е по джоба да плати.

Излезе от вагона, чувстваше се малко по-спокоен с новата стара шуба. Тръгна да оглежда вече по-уверено влака. Имаше вагони първа и втора класа. Във втора пътниците или стояха прави, или седяха на дървени седалки, а в първа имаше купета с тапицирани седалки. Всички вагони бяха претъпкани, с изключение на един от първа класа, където в едно от купетата седеше самотна жена. Доколкото Владек можеше да прецени, пътничката беше на средна възраст, облечена малко по-добре и малко по-пълна от другите във влака. Носеше тъмносиня рокля, а на главата си шал. Непознатата се усмихна на Владек, който продължаваше да стои и да я гледа, и това го насърчи да влезе в купето.

— Може ли да седна при вас?

— Заповядай — покани го жената и го огледа от глава до пети.

Владек не каза нищо повече, само се взря в пътничката, обходи с поглед и купето. Жената бе бледа, със сбръчкано уморено лице. Беше възпълна, доколкото човек може да бъде пълен при храната на руснаците. От късата й черна коса и кафявите очи личеше, че навремето е била доста привлекателна. Багажът й се състоеше от две големи брезентови торби върху мрежата и от куфарче, което тя бе оставила до себе си.

Каквито и опасности да дебнеха Владек, той се почувства капнал от умора. Тъкмо се чудеше дали не е опасно да заспи, когато жената го попита:

— За къде пътувате?

Въпросът изненада момчето и то се опита да мисли бързо.

— За Москва — отвърна, затаило дъх.

— И аз съм за там — рече непознатата.

Владек вече съжаляваше, че се е затворил в това купе и се е разоткровеничил. „Не говори с никого — го беше предупредил лекарят. — Нямай вяра на никого.“

Добре че жената не го попита нищо повече. Владек тъкмо бе започнал да си възвръща самообладанието, когато се появи кондукторът. Момчето плувна в пот, въпреки че в купето беше кански студ. Кондукторът взе билета на жената, скъса го, върна й го и каза на Владек:

— Билетът, другарю! — беше единственото, което му рече бавно и безизразно.

Малкият поляк сякаш изгуби ума и дума. Бръкна в джоба на сакото си.

— Това е синът ми — намеси се твърдо жената.

Кондукторът я погледна, пак извърна очи към Владек, кимна на непознатата и без да казва нищо повече, излезе от купето.