Каин и Авел [bg]

Другото момче го погледна с възхита.

— А как да изкараме малко пари? — поинтересува се Владек.

— Искаш всичко в един ден, нали, повелителю? — ухили се Степан. — Най-добре е да се хванем хамали на пристанището, ако наистина ти се бачка, московчанино.

— Покажи ми — отвърна полякът.

След като изядоха половината плодове и скриха останалите в сламата в ъгъла на вагона, Степан отведе Владек надолу по стълбите при пристанището и му показа множеството кораби. Полякът не можеше да повярва на очите си. Баронът му беше разправял за параходите, кръстосвали надлъж и шир моретата и прекарвали товари до чужди земи, корабите тук обаче бяха огромни и бяха подредени докъдето поглед стига.

Степан прекъсна мислите му.

— Виждаш ли го ей онзи там, големия, дето е боядисан в зелено. Единственото, което се иска от теб, е да вземеш коша в долния край на мостика, да го напълниш със зърно, да се качиш по мостика и да изсипеш коша в трюма. За всеки четири коша ти дават по рубла. Но внимавай в сметките, московчанино, понеже отговорникът на хамалите като нищо ще те преметне и ще си тури парите в джоба.

Степан и Владек пренасяха зърно до вечерта. Изкараха общо двайсет и шест рубли. Вечеряха откраднати ядки, хляб и глава кромид лук, която бяха взели по погрешка, и заспаха щастливи във вагона.

На другата заран Владек се събуди пръв и Степан го завари да разглежда картата.

— Това пък какво е? — попита той.

— Рисунка, по която да разбера как да се измъкна от Русия.

— За кой дявол ти е да се измъкваш от Русия? Остани, ще се побратимим — предложи другото момче.

— Не, трябва да се добера до Турция, там за пръв път ще бъда свободен човек. Защо и ти, Степане, не дойдеш с мен?

— За нищо на света не бих напуснал Одеса. Тук е моят дом, живея на железопътната линия, познавам тези хора, откакто се помня. Не че е много хубаво, но мястото, което наричаш Турция, може да е и по-лошо. Ако ти обаче искаш да избягаш от тук, ще ти помогна, знам как да разбера откъде е пристигнал всеки кораб.

— А можеш ли да научиш кой заминава за Турция? — попита Владек.

— Колко му е! Ще питаме Еднозъбия, живее на края на кея. Но трябва да му платиш една рубла.

— Готов съм да се обзаложа, че ще си я поделите.

— Да, поравно — потвърди другото момче. — Схватлив си, московчанино.

След това скочи от вагона и се завтече между влаковите композиции. Владек тръгна след него. Отново забеляза с каква лекота се движат останалите момчета и как той накуцва.

Щом излязоха в края на кея, Степан го вкара в тясна стаичка, пълна с покрити с прах книги и стари разписания. Владек не видя никого, след малко обаче чу иззад камарата книги глас.