Игра със смъртта [bg]

— Не говори щуротии. Познаваш ме. — Ухили се. — За бога, та ние сме заедно повече от десет години.

Отново се опитваше да се измъкне.

— Джо.

Той сви рамене.

— За родителите ми ли искаш да ти разкажа? Не ги познавах особено добре. Спряха да се интересуват от мен, щом престанах да съм сладкото малко момче. — Извади чаши от шкафа. — Не ги виня. Никога не съм бил лесно дете. Изисквах прекалено много.

— Не си представям как си изисквал прекалено много. Твърде много разчиташ на себе си.

— Представи си го. И го приеми. — Наля кафе в чашите. — И сега продължавам да изисквам дяволски много. Просто съм се научил да го прикривам. Сядай и си изяж препечените филийки.

— Никога нищо не изискваш от мен.

— Настоявам за приятелството ти. Искам компанията ти. А най-много държа да останеш жива.

— Това са най-неегоистичните изисквания, които някога съм чувала.

— Не се заблуждавай от повърхността. Вероятно съм най-себичният мъж, когото си срещала.

Тя се усмихна и поклати глава.

— Не е възможно.

— Успял съм да те заблудя и това ме радва. Но един ден ще откриеш как съм те мамил през всичките тези години. Вие, хлапетата от бордеите, просто никога не се доверявате на нас, богаташките деца.

— Отново измести разговора към мен. Защо постоянно постъпваш така?

— Отегчен съм от себе си. — Прозина се. — В случай, че не си забелязала, аз съм доста скучен човек.

— Как ли пък не.

— Е, признавам, находчив съм и съм изключително интелигентен, но произходът ми е доста прозаичен. — Настани се срещу Ив. — Хайде, разкажи ми за Барбара Исли. Какво си спомняш?

Упорито копеле — очевидно не възнамеряваше да й каже нещо повече. Тя се предаде, както бе постъпвала много пъти преди.

— Не съм сигурна дали я познавам. Имаше много социални работници, пък и никога не се задържаха за дълго на тази служба. Не ги виня. Нашият квартал не бе най-безопасният.

— Мисли.

— Нахалник! — Добре, няма да избягва да мисли за пъкленото място, където израсна. Остави се споменът да я завладее. Мръсотия… Глад… Плъхове… И отвсякъде вонеше на страх, секс и наркотици. — Възможно е да е била някоя от социалните работнички. Помня жена на около четиридесет години. Изглеждаше ми стара. Посещаваше една от къщите на Маркет стрийт. Аз бях на девет или десет…

— Проявяваше ли съчувствие?

— Май да. Вероятно. Държах се прекалено наежено, за да преценя. Бях сърдита на мама и на целия свят.

— Тогава ще ти е трудно да се спогодиш с нея тази вечер.

— Не е нужно да се спогаждам. Достатъчно е само да я убедя да отвори досиетата си и да ни помогне да открием детето. Не разполагаме с никакво време.