Вятърните мелници на боговете [bg]

Тази сутрин трябва да стана рано, скъпа. Имам да правя цезарово сечение и операция на таза.

Чуваше ясно гласа му. Започна да му говори: Безпокоя се за децата, Едуард. Те не искат да ходят на училище. Бет казва, че се страхуват, че когато се приберат, мен няма да ме има.

Мери ходеше на гробищата всеки ден и оставаше дълго край гроба на Едуард въпреки леденостуденото време, тъгувайки за онова, което бе загубила завинаги. Това обаче не й носеше утеха. Ти не си тук, мислеше си Мери. Кажи ми къде си. Моля те.

Тя си спомни за разказа на Маргьорит Юрсенар „Как бе спасен Уонт-Фо“. Това бе историята на един китайски художник, осъден на смърт от императора, защото лъжел, създавайки в картините си свят, чиято красота не отговаряла на действителността. Но художникът измамил императора, като нарисувал една лодка и отплавал с нея. Аз също искам да избягам, помисли си Мери. Не мога да издържа тук без тебе, скъпи.

Флорънс и Дъглас се опитваха да я успокояват.

— Той почива в мир — уверяваха я те. И с още стотици думи, които се използват в такива случаи. Удобните думи за утеха, само дето нямаше утеха. Не сега. Никога.

Понякога тя се събуждаше посред нощ и се втурваше в детската стая, за да се увери, че децата са добре. Децата ми ще умрат, мислеше си Мери. Всички ние ще умрем. Хората спокойно се разхождаха из улиците. Щастливи, смеещи се идиоти — и всички те ще умрат. Часовете им бяха преброени, а те ги пропиляваха в глупави игри на карти, гледаха тъпи филми и безсмислени футболни мачове. Искаше й се да извика: Събудете се! Този свят е кланицата на Бога, а ние сме неговото стадо. Нима не знаете какво ще се случи — на вас и на всички, които обичате? Тя стигна до отговора бавно и мъчително през тежките дълги дни на мъката. Разбира се, че знаеха. Техните игри бяха своеобразно предизвикателство, смехът им беше своего рода провокация — провокация, родена от съзнанието, че животът е временен, че всички ги очаква една съдба. И постепенно страхът и яростта й се смекчаваха и се превръщаха във възхищение от смелостта на близките й човешки същества. Срамувам се от себе си. Трябва да открия своя път сред хаоса на времето. В края на пътя си всеки от нас е сам, но дотогава трябва да се държим заедно, за да си вдъхваме взаимно смелост и топлота.

В Библията е казано, че смъртта не е край, а само преход. Едуард никога не би изоставил нея и децата. Той бе там, някъде там.

Тя продължаваше да разговаря с него: „Вчера посетих учителката на Тим. Подобрил е успеха си. Бет има настинка и е на легло. Спомняш ли си как винаги се разболява по това време на годината? Довечера ще вечеряме у Флорънс и Дъглас. Те са наистина чудесни, скъпи мой“.

И в тъмнината на нощта: „Деканът се отби у нас. Искаше да разбере дали възнамерявам да продължа лекциите си в университета. Казах му, че сега нямам възможност. Не искам да оставям децата сами нито за момент. Толкова много имат нужда от мен. Смяташ ли, че трябва да се върна някога в университета?“.