Вятърните мелници на боговете [bg]
- Автор: Шелдон Сидни
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Матекс
- Переводчик: Олга Дончева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Вятърните мелници на боговете [bg]». Краткое содержание книги:
— Опасявам се, че трябва да ви съобщя една лоша новина, сър. Сержант Уилис, шофьорът на камиона, който прегази цивилния лекар…
— Да?
— Получил е сърдечен удар с фатален изход тази сутрин.
— Колко жалко.
— Да, сър — безизразно каза офицерът от Криминалния отдел. — Тялото му ще се кремира тази сутрин. Стана много неочаквано.
— Колко жалко. — Полковникът стана. — Прехвърлят ме отвъд океана. — Той си позволи леко да се усмихне. — Едно значително повишение.
— Честито, сър. Заслужихте си го.
По-късно Мери реши, че единственото нещо, което й попречи да полудее, бе, че изпадна в шоково състояние. Имаше чувството, че всичко, което става с нея, се случва с някой друг. Тя бе сякаш потопена под вода, движеше се бавно, а гласовете чуваше отдалече, като че имаше памук в ушите си.
Траурната церемония се състоя в погребалното бюро „Мас Хинт Александър“ на улица „Джеферсън“. Това беше синя сграда с бял портал и огромен бял часовник, окачен над входа. Ритуалната зала бе препълнена от приятели и колеги на Едуард. Имаше десетки венци и букети. На един от големите венци беше поставена визитна картичка с простите думи: „С най-дълбоки съболезнования. Пол Елисън“.
Мери, Бет и Тим седяха сами в малката стаичка за семействата на починалите, до голямата зала. Очите на децата бяха зачервени от плач и те мълчаха.
Ковчегът с тялото на Едуард беше затворен. Мери не можеше да понесе мисълта за причината за това.
Свещеникът говореше:
— Господи, ти си нашият пристан и утеха. Още от извечното начало, преди да са се издигнали планините, преди да си сътворил земята и света, от вечността и във вечността, да пребъдеш ти, Господи. Затова ние няма да се страхуваме, дори ако лицето на земята се промени и планините се сринат в дълбините на моретата…
Тя и Едуард бяха в малка платноходка на езерото Милфорд.
— Обичаш ли да се возиш на платноходка? — беше я попитал той още при първата им среща.
— Никога не съм се возила.
— В събота — беше казал той — ще те повозя.
Ожениха се седмица по-късно.
— Знаеш ли защо се ожених за теб, момиче? — шегуваше се той. — Защото мина изпита. Защото много се смя и не падна през борда.
Когато службата свърши, Мери и децата се качиха в дългата черна лимузина, която поведе траурното шествие към гробищата.
Гробището Хайленд на улица „Аш“ представляваше обширен парк, заобиколен от застлана с чакъл алея. То бе най-старото гробище в Джънкшън Сити и много от надгробните паметници бяха овехтели, повредени от атмосферните промени и годините. Беше изключително студено и затова церемонията на гроба беше много кратка.
— Аз съм възкресението и животът и онзи, който вярва в мен, дори и мъртъв ще продължава да живее, и който живее и вярва в мен, никога не ще познае смъртта. Аз съм този, който живя и умря, и възкръсна за нов живот вовеки веков.
Най-сетне церемонията свърши. Мери и децата стояха под пронизващия вятър и гледаха как спускат ковчега в замръзналата безчувствена земя.
Сбогом, моя любов.
Предполага се, че смъртта е някакъв край, но за Мери Ашли това бе началото на един непоносим ад. Те с Едуард неведнъж бяха говорили за смъртта и тя си мислеше, че е свикнала с мисълта за нея. Но внезапно от мъгляво събитие, което ще се случи в някой далечен ден, смъртта се бе превърнала в непосредствена и ужасяваща реалност. Мери не можеше да се примири с мисълта за края. Всичко в нея се бунтуваше, идеше й да изкрещи и да отрече онова, което се бе случило с Едуард. С неговата смърт бе умряло и всичко хубаво на този свят. Реалността продължаваше да я потопява в нови приливи на мъка. Тя искаше да остане сама. Сви се дълбоко в себе си и се чувстваше като малко, изплашено и изоставено дете. Откри, че се гневи на Господ. Защо не взе първо мен?, питаше тя. Сърдеше се на Едуард, че я е изоставил, сърдеше се на децата, сърдеше се на себе си.
Аз съм тридесет и пет годишна жена с две деца, а не знам коя съм. Докато бях госпожа Ашли, аз имах своя самоличност и принадлежах на някого, който също ми принадлежеше.