Вятърните мелници на боговете [bg]

— Не — възрази Мери остро. — Едуард не би искал това.

Данфи не знаеше какво да прави.

— Ами тогава всичко, с което разполагате, са тридесет хиляди долара в брой и тази къща, която е ипотекирана. Ако продадете къщата…

— Едуард не би искал да я продавам.

Тя седеше пред него, скована и непреклонна, едва сдържаща мъката си, и Данфи си помисли: Господи, бих искал и моята жена да държи толкова на мен!

Но най-лошото тепърва предстоеше. Време бе да се заеме с личните вещи на Едуард. Флорънс предложи да й помогне, но Мери отказа:

— Не. Едуард би искал да го направя сама.

Имаше толкова много дребни лични вещи. Дузина лули и нов пакет с тютюн, два чифта очила за четене, нахвърляни бележки за лекция, която никога нямаше да прочете. Тя отвори дрешника на Едуард и прекара пръстите си по костюмите, които вече никога нямаше да носи. Синята връзка, с която беше в последната им вечер. Ръкавиците и шалът, които го пазеха от студените зимни ветрове. Нямаше да му трябват в студения гроб. Тя прибра внимателно самобръсначката и четките му за зъби. Движеше се като автомат.

Намери любовните писма, които си бяха разменяли, и те възкресиха спомените й: за бедните години, когато Едуард започна частната си практика; за един Ден на благодарността, отпразнуван без пуйка; за летни пикници и пързаляне с шейна през зимата; за първата й бременност и за това как те двамата четяха на Бет и й пускаха класическа музика, докато тя беше още в утробата й; за любовното писмо, което Едуард й написа при раждането на Тим; за позлатената ябълка, която Едуард й подари, когато започна да преподава, както и за стотици други прекрасни неща, които изпълниха очите й със сълзи. Смъртта му приличаше на фокус на зъл магьосник. Само допреди миг Едуард бе тук, жив — говореше, смееше се, обичаше — и в следващия момент потъна в студената земя.

Аз съм зрял човек. Трябва да приема действителността. Не съм зряла. Не мога да я приема. Не искам да живея повече.

Тя дълго лежа будна в безкрайната нощ, мислейки си колко просто би било да се присъедини към Едуард, да прекрати непоносимата агония и да намери покой. Възпитани сме да очакваме щастлив край, помисли си Мери. Но щастлив край няма. Очаква ни само смъртта. Откриваме любов и щастие, а ни ги отнемат съвсем неочаквано и безпричинно. Намираме се на безлюден космически кораб, който се рее безцелно сред звездите. Целият свят представлява един Дахау, а ние сме евреите в него.

Най-сетне тя задряма, но късно през нощта писъците й събудиха децата, които се втурнаха към леглото й, покатериха се до нея, мушнаха се под завивките и я прегърнаха.

— Мамо, нали няма и ти да умреш? — прошепна Тим.

Не мога да се самоубия, помисли си Мери. Те имат нужда от мен. Едуард не би ми простил.