Загадката на остров Тьокланд

Малко след като бе оставил приятелите си да превземат устремно стръмния бряг, той разбра, че яростта на океана не ще му позволи да стигне здрав и читав до «Дедал», и направи опит да се приближи отново към отвесните скали, за да догони слезлите преди него. Но и за това намерение беше твърде късно. Изцяло беше във властта на вълните.

Люшкана неспирно от напиращите вълни, крехката лодка бе отвлечена за кратко време на значително разстояние от целта му, макар и недалеч от брега. Сигналният пистолет не служеше за нищо. Проникналата в лодката вода бе разкашкала барута. Не можеше да сигнализира на «Дедал» за своето местонахождение. Освен това трябваше да впрегне всичките си сили да изгребе водата, за да отдалечи угрозата от потъване.

Всеки път, когато надигаше глава, за да се огледа, той виждаше все по-близо брега, наежен от рифове и остри скали.

— Само внезапно безветрие, уви, невъзможно по тези краища, би попречило да се разбия о подводните скали! — помисли мрачно Изидор.

Наистина нещата вървяха от зле по-зле. Ако се хвърлеше във водата, не след дълго щеше да го погълне някой водовъртеж. Ако останеше в лодката и я удържеше да не се обърне — нещо много трудно, — щеше да се приближава безвъзвратно към брега, докато някой тласък на морето го запрати срещу скалите и го направи на пихтия.

— Ще се оставя да ме носят вълните и когато бъда на няколко метра от брега, ще скоча. Все ще се намери някоя скала, за която да се вкопча! — рече си Маливерт, решен на тая смела постъпка, защото, докато беше жив, никога нямаше да се предаде. И той продължи да се бори, като изгребваше водата. Вече бе на няколко метра от острите скали. Но когато настъпи решителният миг да скочи, той разбра, че няма смелост да го стори, и слепешката понечи да запази за още една секунда люлеещата се опора под краката си, предопределена може би съвсем скоро да стане символичен негов ковчег.

И по някаква странна случайност тъкмо тази последна нерешителност го спаси.

Изидор неволно затвори очи в очакване на неизбежния сблъсък. След като бе тласнат грубо от вълните, той забеляза смаян, че бурята е утихнала, а лодката си е възвърнала устойчивостта. Грохотът на северняка се отдалечаваше, а вилнеенето на бурята, която заплашваше да го прекатури, беше замряло почти напълно.

— Дали това затишие не е на другия свят? — промърмори той, докато отваряше недоверчиво очи.

Наоколо бе паднала нощ — не успя да види нищо. В същия миг съгледа зад гърба си тъничък процеп светлина. Тогава започна да разбира какво се е случило. Вместо да бъде премазан о скалите, той бе имал огромното щастие да бъде тласнат във вътрешността на някаква пещера, чието гърло зееше в основата на отвесния бряг.

Тутакси нещо, което дотогава не беше имало стойност, придоби решителна важност. Пъхнато в плътна пластмасова калъфка, на пояса си носеше фенерче. Провери състоянието му. Работеше. Така видя, че се намира в нещо като вътрешно езеро, свързано с ревящото море.