Загадката на остров Тьокланд

Норберт Дип бе убеден, а беше уверил в това и приятелите си, че огромната система от подземни галерии в Тьокланд има безбройни естествени входове, разпръснати по цялото островче. Кандидатите изследователи, както сега Корнелиус, се движеха по път, за който не се знаеше дали е свързан пряко с повърхността; според предположението на Дип обаче, подкрепено от немалко външни белези и от познанията му по геология, се смяташе, че е напълно възможно през някои пещери или дупки на повърхността да се влезе в различни участъци от лабиринта.

Въпросът беше да се стигне до тях, без да бъдат разкрити. Намерението не беше безразсъдно — малко на брой, хората от компанията не смогваха да наблюдават непрекъснато всички кътчета на Тьокланд, нито да пазят безкрайните подземни коридори.

Не по-малко вярно беше, че операцията «Дедал» — Корнелиус неминуемо ще се провали, ако ги изненадат или заловят.

При осъществяване на намерението си те можеха да се приближат до крайната цел, но същевременно излагаха на опасност почти всичко. В началото мислеха да прибегнат към това само «in exstremis»[4], ако Корнелиус претърпи несполука или види, че не може да продължи поради някаква неразрешима загадка, ала неотдавнашните събития ги бяха принудили да слязат веднага на брега и да действуват.

С голяма доза храброст тримата решителни катерачи успяха да изкачат неприветливите скали. Щом стигнаха до върха над морската бездна, с радост откриха, че мястото позволява да навлязат скришом в острова.

— Чудесно! Неравна камениста местност, хълмиста… възможни скривалища на всяка крачка! Мъчно ще ни видят. — Фулхенсио Фабрегас не преувеличаваше. — Тук може да се прикрие цял полк.

— Колко голяма е разликата между тази извънземна пустош и чудесиите, които се спотайват долу. Тук всичко е безизходност, дори камъните изглеждат измъчвани от съдържащите се в тях загадки. — Натаниел Марис никога не пропускаше да прецени положението от литературна страна. Мисълта му почти автоматически нахвърляше основните бележки за бъдещите му статии в «Имажинасион».

— Ще напредваме към средата на островчето. На известно разстояние от морския бряг възможностите да намерим вход на пещера ще се увеличат — рече пещернякът Норберт Дип и малката експедиционна редица се размърда.

Въпреки ранния подиробед дивият релеф на островчето приличаше на погребално видение посред гъстата мъгла. Бурята надвисваше бавно и отлагаше минутата, когато щеше да се развихри неудържимо. Черните облаци не пропускаха никаква светлина. Наоколо почти не се виждаше — като посред нощ.

Нашите настойчиви търсачи на приключения, като не знаеха за напрежението на «Дедал», причинено от тревожното мълчание на Корнелиус, вървяха насърчени от надеждата, че докато те крачат по повърхността, Берцот напредва под земята и всички се приближават към незнайната цел, която Казацкян бе направил почти недостижима.

Ненадейно, с дълбоката увереност на злокобно предчувствие, и на тримата приятели им се стори, че нещо враждебно витае около тях и дебне в уединеното място. Без да разменят дума, те бързо се разпръснаха. Сгушили се всеки в своето укритие, затаили дъх, те се ослушаха и се огледаха. Само далечният ропот на бурята, която вече бушуваше в открито море, нарушаваше мълчанието. Подир малко, след като се убедиха, че няма причина да се безпокоят и потиснали страха си, те се уговориха със знаци да се покажат отново.