Загадката на остров Тьокланд

Деляха ги само три мили от жадуваното пристанище, но преодоляването и на това късо разстояние представляваше неизпълним подвиг — с пробития корпус и изтощените мотори щяха да потънат незабавно.

Единствената лодка, с която разполагаха, бе използувана при първото слизане на брега и я смятаха за изгубена. Малките спасителни пояси нямаше да им послужат срещу огромните вълни.

Тогава като дар от съдбата недалеч се появи спасителна сянка!

Една от моторниците на компанията, която развълнуваното море явно бе изтръгнало от пристана, бързо се приближаваше към тях, полюшвана от вълните, с угаснали светлини и без пътници в нея.

— Погледнете! Трябва да я хванем на всяка цена — надвил страха си в сериозната обстановка, се обади Минос Тахтер. Като най-боязлив обаче, той не се реши да направлява смелостта на останалите.

Моментът беше подходящ, тъй като вятърът бе сменил посоката си и приближаваше моторницата встрани от тях.

— Ако не я хванем, ще ни отмине! — извика силно Манцони, превърнал се в сноп от нерви.

Всички си даваха сметка, че спасението им зависи от тяхната ловкост. Налагаше се да действуват бързо.

Мигом двете жени на борда подадоха на своите приятели завързаните с въжета котви, с които щяха да си послужат като с абордажни куки.

Когато дойде сгодният миг, моторницата беше само на пет метра и препускаше лудо, подгонена от ветрищата. Минос и Пиер Паоло едновременно метнаха котвите. Тази на Манцони не улучи целта. Хвърлената от Тахтер се закачи здраво за металния борд на морската плячка.

От придърпването с куката и от надигналата се огромна вълна двата плавателни съда се удариха. Сблъсъкът беше силен, по-силен, отколкото «Дедал» можеше вече да понесе — нови потоци вода го наклониха тутакси на една страна. Но важното бе постигнато.

С маймунска ловкост Минос хвана крайчеца на въжената стълба, която висеше откъм левия борд на пленената моторница.

— По дяволите, това е по-мъчно, отколкото да ловиш китове! — възкликна високо Марлен, засияла като човек, готов да извърши нещо необикновено.

Всичките заедно привързаха стълбичката за кабината на «Дедал», така че, преди да потъне, яхтата да им послужи за последен път — да опъне стълбата и да я превърне в набързо стъкмен мостик. Моторницата, едва засегната от бурята и много по-устойчива от старата яхта на нашите приятели, бе излязла почти невредима от силния сблъсък.

Когато четиримата се озоваха на борда на морската единица на компанията, те откачиха бързо бордажната котва, да не би «Дедал» в безвъзвратното си крушение да потопи и тях.

С чувството, че загубват верен и безстрашен приятел, те гледаха как водите поглъщат плавателния съд, който бе предназначен и оборудван за по-спокойни води и не беше устоял на внезапната ярост на Индийския океан. Припряно и с големи мъки, блъскани от ураганната стихия, те овладяха моторницата. Машините бяха в изправност. Най-после можеха да стигнат до пристана.