Загадката на остров Тьокланд
- Автор: Хисберт Хоан Мануел
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Отечество»
- Переводчик: Лъчезар Мишев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Загадката на остров Тьокланд». Краткое содержание книги:
— Поне този мистър Казацкян ще има за нещо да ни благодари, ще му върнем лодчицата цяла. Ако не бяхме ние, не би му оставало нищо друго, освен да я забрави — рече Минос, който я управляваше, доволен като дете от новата си играчка.
— Не бъди сигурен! — отвърна подигравателно Марлен. — Все едно ще ни нарече пирати!
Не без трудности, тъй като бурята не спираше, те насочиха лодката към пристана. Там вълните не бяха толкова яростни. Тозчас съзряха с облекчение, че никой от хората на компанията не стои на пост. Малкото естествено пристанище беше пусто и както обикновено един покрит с платнище джип, който едва се виждаше в нарастващата чернилка, чакаше пътниците.
Като превъзмогнаха последните пречки, те спряха до брега и завързаха здраво, колкото можаха, моторницата, да не би вълните отново да я изтръгнат.
— Кой знае дали след няколко часа от нея няма да зависи последната ни възможност за бягство? — предсказа Валентина.
— А-а, това вече не! — живо възрази Минос. — Докато не спре бурята, не ме търсете в морето. Сравнени с великанските вълни, типовете от компанията ще ми приличат на ангелчета.
Няколко минути по-късно четиримата седяха в джипа.
— А сега всичко е заложено на една карта. Напред към лагера! — рече Манцони и потегли.
И така, без да имат и най-малката представа за развръзката, която щеше да предложи историята на Компанията, без да знаят нищо за съдбата на останалите си приятели, те навлязоха в Тьокланд, последното владение на загадката и крепост на бленувания лабиринт.
Сянката, дебнеща Натаниел Марис, се движеше съвсем тихо, явно познаваше особеностите на местността. Само едно шесто чувство, внезапното усещане за враждебно присъствие наблизо накара Марис да се обърне бързо в момента на нападението.
Когато двамата мъже застанаха един срещу друг, лицата им светнаха и еднакво се издължиха в крайна изненада.
— Юрий Свановски! — възкликна Натаниел, сякаш пред него беше се изпречило призрачно видение.
— Но, вие, значи… да, разбира се, тогава, в лагера… Вие бяхте в бараката на Казацкян!
— Да, чаках да се напъхам под земята и да изпробвам късмета си в лабиринта. Има вече близо месец. Ние се погледнахме за миг, аз помислих, че искате да напуснете островчето колкото се може по-скоро. Затова, като нямаше доказателства по-късно за вашето връщане в Дондрапур, сметнах, че сте срещнали спънки…
— Значи вие сте журналистът, който вдигна такъв шум около моето изчезване! — рече Свановски с явни признаци на благосклонност, забравил вече всяко подозрение. — Когато преди малко ви видях да слизате на брега, взех ви за повиканите от полковник Бонкар престъпници. Каква голяма грешка щях да направя, ако ви бях ударил, приятелю!
Като изрече последните думи, той пусна на земята тежък чук за трошене на камъни, който размахваше като оръжие.
— Юрий Свановски! — повтори Натаниел все още слисан. — Значи аз бях прав да подозирам…
Световният шампион по шах не му позволи да довърши и го засипа с куп въпроси.
— Защо се върнахте в Тьокланд? Кои са придружителите ви? Колко време стояхте в лабиринта? Докъде стигнахте? Направихте ли някакво важно откритие? Какви са плановете ви?…
Натаниел веднага разбра, че тази среща е сякаш пратена от провидението. Несъмнено Свановски беше в отлично физическо и умствено състояние, въпреки усамотението му на островчето, и вероятно знаеше много неща, неизвестни на хората от експедицията. Като се сдържаше да не разпитва първи, с най-голямо доверие той задоволи обяснимото любопитство на прочутия шахматист.
Простичко, като не забрави нищо съществено, той му разправи за всичките си догадки, за стратегическото си предаване в лабиринта, за съдружието Корнелиус Берцот — «Дедал», изложи причините за преждевременното слизане на брега и последните цели, които те преследват.
Излязлото отново на сцената действуващо лице го изслуша жадно, като често кимаше одобрително. Когато на свой ред Марис се накани да разпитва, той си даде сметка, че Дип и Фабрегас не дават признаци на живот.
— Би трябвало да се присъединим колкото се може по-скоро към двамата ми приятели. Ще се безпокоят за закъснението ми. Странно, че не дойдоха да ме потърсят.
— Опасявам се, че не са в състояние да го сторят. Попаднаха в една от клопките, които приготвих, с надеждата да отстраня от битката поддръжниците на Бонкар. Няма лесно да ги измъкнем оттам. Но по-добре да отидем, за да им обясним случилото се. Хайде!