Войната на небесните господари
- Автор: Броснан Джон
- Серия: sky lords #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Войната на небесните господари». Краткое содержание книги:
Под нейно управление са „Господарят Монкалм“, „Господарят Матаморос“, „Ароматният бриз“, „Господарят възмездие“ и „Господарят Нимрод“. Те с нежелание се подчиняват на древната, но ужасяващо могъща технология, която Джан измъква от околоземна орбита.
Но не всеки Небесен господар е под неин контрол. Враговете й трябва да забравят своите вражди и да се обединят, за да оцелеят. Тяхната мощ може да надделее над лазерните лъчи на Небесния ангел, над разумната компютърна програма в него и даже над упоритостта на една жена от Минерва…
— Има ли оцелели?
— Малко са. Прибра ги един от другите кораби. Цялата флотилия търси и досега, но едва ли ще намерят още някой.
В този момент Шан се върна със Саймън. В онази отделена, заключена стая чувствата на Джан започнаха да горят, но вратата беше здрава, тя можеше да го гледа с безразличие. Наистина бе пораснал, докато е лежал в машината. Сега, когато го виждаше облечен, можеше да определи колко по-голям е станал. Дрехите вече му бяха малки и изглеждаше по-скоро на шест години, а не на четири. Забеляза и че той вече не се движи като Саймън. Походката, стойката, положението на главата — всичко беше друго. И напомняше за Майлоу.
— Искам си сина! — спокойно каза тя. — Искам да се върне Саймън!
В очите му се мярна уплаха.
— Невъзможно е! Няма го.
— И къде е?
— Ами ако говорим в метафизичен смисъл, нямам представа. Но зная твърдо, че тук, във физическия свят, той не съществува вече. Докато в моя мозък, който е бил негов, е протичало синаптичното преструктуриране, Саймън е бил… изтрит, нещо такова. Някои от неговите спомени и чувства, още като че ли плуват през мен, но с времето ще избледнеят.
Тя внимателно обмисли думите му, без да слуша писъците в заключената стая. Саймън беше мъртъв.
Саймън… не, Майлоу припряно каза:
— Виж какво, зная, че това беше ужасен удар за тебе, но и за мен не е по-леко. Събуждам се и се намирам в тяло на дете. Не трябваше да стане по този начин… и без друго не е моя вината.
— Но ти си Майлоу, нали?
— Е да, в известен смисъл.
— И си ме заплодил със себе си, през онази нощ в пустошта…
— Казах ти, това не си го спомням, но да… аз… не, Майлоу очевидно го е направил.
— Защо? — тихо попита Джан.
— Аз съм му застрахователната полица — каза й той, — аз и останалите „присадки“. За да увелича шансовете си за оцеляване. Името на голямата игра е „оцеляване“, Джан, винаги съм ти казвал това. Но Майлоу, тоест аз, заплождах жена със своя присадка, само когато трябваше да напусна някое място. Така че има един Майлоу в орбиталната станция Белведере и може би още едно мое „аз“ в колонията на Марс. Не исках да живея твърде близо до някое друго „аз“ — не ми трябваше конкуренция. И защо той… аз съм те заплодил, нямам представа. Доколкото си спомням, нямах такива планове.
— Доста превъзбуден беше онази нощ — безизразно каза тя. — Ако вярно си представям нещата, загубил си самообладание.
Той се усмихна несигурно.
— Възможно е, като се имат предвид моите чувства към тебе. Но аз не трябваше да съм тук и сега. Програмирането е процесът да не започва преди тялото да се е развило напълно.
Джан вече усещаше смазваща умора. Опита за последен път, преди да се прости с надеждата.
— Няма ли начин Саймън да се върне… не може ли спомените и личността му някак да бъдат отделени от тебе?
— Няма начин да бъде върнат, Джан — каза й Майлоу. — Съжалявам, но трябва да го смяташ за мъртвец.
Джан се отпусна върху масата. Докато потъваше в съня, слушаше риданията в заключената стая.
Джан се събуди и отново беше едно цяло. Позволи на мъката по Саймън да я обхване и заплака. Плака дълго; когато се успокои и изтри очите си, Киш стоеше до нея с чаша в ръка. Тя седна с усещането за силна жажда и с благодарност пое чашата от него.
— Как се чувствате, госпожо? — попита той.
Тя изпи студената вода и каза:
— Ако преценим всичко накуп, не много зле.
Тялото й наистина се беше освежило. Но душата си усещаше като пребита. Огледа се. Лежеше в собствената си спалня.
— За колко време се бях отнесла?
— Два дена, госпожо. Един от тях — в медицинската машина.
Тя върна чашата на Киш.
— И какво правеше „той“, докато аз спях?
— Саймън?…
— Не го наричай с това име! — сряза го тя. — Саймън е мъртъв. Наричай го с истинското му име… Майлоу.
— Да, госпожо. Ъ-ъ, Майлоу шеташе навсякъде, задаваше въпроси. Скоро изчерпа нашите доста ограничени знания. Сега през повечето време си приказва с Карл… и с Ашли.
— Хич не ми харесва това! — промърмори тя.
— Какво ще правите с него? — попита я Киш. — Ние си мислехме, че е най-добре да го прехвърлим в друг кораб.
— Може би… Не знам. Ще трябва да помисля.
Проблемът какво да прави с него я объркваше. Да, Саймън умря, но тялото на нейния обожаван син беше живо. И кой знае, каквото и да приказва Майлоу, може би има надежда…
Не, не бива да се залъгва с такива мисли. Така само ще се изтезава. Тя вдигна поглед към тавана.