Окото на света

Глава 7

Извън леса

Първата сивкава светлина на утрото се появи, докато Ранд все още се влачеше изнемощял сред дърветата. Отначало той дори не я забеляза, а когато най-после я усети, се взря изненадан в чезнещия мрак. Каквото и да говореха очите му, трудно му беше да повярва, че е прекарал цялата нощ в усилие да преодолее разстоянието между фермата и Емондово поле. От друга страна, струваше му се, че са минали дни, откакто за последен път бе видял ездача с черния плащ по пътя, и седмици, откакто двамата с Трам се бяха прибрали в къщата за вечеря. Вече не усещаше раменете си, освен някаква изтръпналост, нито впрочем краката си. Дъхът му излизаше на мъчителни хрипове, от които гърлото и дробовете му отдавна бяха започнали да парят, а гладът присвиваше стомаха му на спазми, от които непрекъснато му прилошаваше.

Часове преди това Трам беше притихнал. Ранд не беше сигурен колко време е минало, откак баща му бе престанал да бълнува, но не смееше да спре, за да провери какво е състоянието му. Ако спреше, нямаше да има сили да се изправи отново и да продължи. Все едно, в каквото и състояние да се намираше Трам, той не можеше да направи нищо за него, освен това, което правеше. Единствената надежда се намираше напред, в селото. Опита се да върви по-бързо, но вдървените му крака продължаваха да се тътрят едва-едва. Вече почти не усещаше студа, нито режещия вятър.

Смътно долови миризмата на дим. Слава на Светлината, почти беше пристигнал, щом усещаше вече миризмата на селските комини. Но уморената усмивка, плъзнала се по устните му, бързо се стопи и той се намръщи. Димът се стелеше ниско, на гъст слой във въздуха — прекалено гъст. При това лошо време сигурно във всяко домашно огнище горяха главни, но въпреки това пушекът беше твърде гъст. В ума му отново се появи зловещото видение с тролоците, тичащи по пътя. Тролоците бяха дошли от изток, откъм Емондово поле. Той присви очи и се взря напред, мъчейки се да различи контурите на първите къщи, готов да извика за помощ първия срещнат, дори това да беше Кен Буйе или някой от Коплинови. Но тъничкият вътрешен глас от дълбините на мозъка му подшушна, че трябва да се радва, ако изобщо намери някой, който да може да му помогне.