Окото на света

— Съжалявам, Ранд — изхлипа момичето, склонило глава на гърдите му. — О, Светлина, толкова ми е жал, че нищо не мога да направя.

Вцепенен, той я прегърна.

— Знам. Аз… Аз трябва да направя нещо, Егвийн. Не знам какво, но не мога просто така да го оставя да… — Гласът му замря и тя се притисна още по-плътно в него.

— Егвийн! — При вика на Нинив откъм къщата Егвийн подскочи. — Егвийн, трябваш ми! И си измий отново ръцете!

Тя се освободи от прегръдката на Ранд.

— Тя има нужда от помощта ми, Ранд.

— Егвийн!

Стори му се, че чу хлипа й, когато се извърна и хукна. После и тя се скри и той остана съвсем сам край носилката. За миг очите му се спряха на Трам. Не усещаше нищо освен куха безпомощност. Изведнъж лицето му се стегна.

— Кметът трябва да знае какво да се направи — каза той на глас и отново повдигна прътите. — Трябва да знае.

Бран ал-Вийр винаги знаеше как трябва да се постъпи. С инат, останал без сетни сили, Ранд се помъкна към хана.

Друг от дъранските жребци мина край него, поводите му бяха вързани около глезените на едно едро туловище, покрито с мръсно одеяло. Ръцете му, обрасли с гъста козина, се влачеха зад одеялото, единия ъгъл на което се беше разгърнал и под него се виждаше кози рог. Две реки не беше мястото, където най-ужасните приказки трябваше да се превръщат в реалност. Ако тролоците принадлежаха на някое място, то беше някъде навън, по места, където си имаха Айез Седай, Лъжедракон и Светлината само знае какво още можеше да оживее по онези места от сказанията на веселчуните. Не и в Две реки. Не и в Емондово поле.

Докато се тътреше през Моравата, хората му подвикваха и го питаха дали има нужда от помощ. Без дори да се замисля, той успяваше да им отвърне, че няма нужда от помощ, че ще се оправи, че се е погрижил за всичко. Единственото, за което си позволяваше да мисли, бе целта, която си беше определил. Бран ал-Вийр можеше да направи нещо, за да се помогне на Трам. Какво точно можеше да направи, младежът се стараеше да не мисли. Но кметът все щеше да измисли нещо, да направи нещо за спасяването на баща му.

Ханът като че ли се беше отървал от разрухата, сполетяла селото. По стените се забелязваха само леки драскотини и петна от сажди, но червените керемиди на покрива както винаги блестяха ярко под слънчевите лъчи. Фургонът на амбуланта обаче се беше сринал на земята и от него бяха останали само железните обръчи на колелетата, килнати върху овъглените му останки. Големите кръгли обръчи, поддържащи покривалото му, стърчаха във всички посоки.

Том Мерилин седеше на старите темели пред хана и грижливо подрязваше разбриданите краища на цветните парчета по наметалото си с малки ножици. Когато Ранд се приближи, тои остави наметалото и ножиците и без да пита дали младежът има нужда от помощ, скочи и прихвана задния край на носилката.

— Вътре ли? Разбира се, разбира се. Не се тревожи, момче. Вашата Премъдра ще се погрижи за него. От снощи насам я гледам как работи, има дълбок усет това момиче, сигурна е и е опитна. Можеше да е и много по-лошо. Някои загинаха снощи. Може и да не са много, но колкото и да са, за мен е твърде много. А старият Фейн просто изчезна и това като че ли е най-лошото. Тролоците ще изядат всичко. Трябва само да си благодарен на Светлината, че баща ти все пак е тук, че е жив и че Премъдрата ще му помогне.