Наследството на Пьоленберг
- Автор: Антъни Ивлин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Минчо Чучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследството на Пьоленберг». Краткое содержание книги:
— Информация — и Фишер й подаде петдесетфранкова банкнота. — Бихте ли помолили мадам Бреве да ни приеме?
Снахата взе парите и подрусна детето, което бе започнало да хленчи, завряло пръсти в устата си.
— Може да я видите, но няма да чуете нещо разумно от нея. Тя ме влудява, мосю. Полицията също идва тук неотдавна. Влезте.
Тя отстъпи и те се намериха в стая с разхвърляни мебели. Над всичко доминираше голяма маса, разположена в центъра. Бяха облъхнати от миризма на запръжка и от горещина, тъй като печката в ъгъла беше силно нагорещена, а прозорците плътно затворени. Беловласа стара жена, облечена в спарени черни дрехи, седеше в кресло до печката.
— Едни хора искат да те видят. Как се казвате, мосю? — обърна се младата към Фишер.
Той пристъпи до креслото. Бялото набръчкано лице се повдигна към него.
— Аз съм мосю Фишер, а тази дама е мадам Стенли. Идваме от Англия, мадам, и искаме да ви зададем няколко въпроса. Ще бъдете ли така любезна да ни отговорите?
Очите й бяха Потънали в провиснала кожа и покрити със старческо перде.
— Какви въпроси? Имам желание да ви отговоря, но паметта ми вече не е, каквато беше. Тя ми разправя, че съм забравила всичко — и старицата посочи с глава към снаха си.
— Точно така — озъби се младата, — подлудяваш ме с твоята забраванковщина.
— Мадам Бреве — започна Фишер, — немного отдавна сте вървели по „Рю д’Оверн“ и сте сметнали, че сте видели един човек, германски офицер, който е бил в Париж по време на войната. Спомняте ли си?
За момента настъпи пълна тишина. Пола пристъпи крачка напред. Наистина, беше безполезно, както твърдяха от полицията. Старата жена беше дементна и не можеше да се разчита на нея. Беловласата глава се извъртя от Фишер към Пола и после пак обратно.
— Какъв немски офицер? — запита тя.
— Оня, за когото дрънкаше, че си го видяла! — не можа да се сдържи снахата. — Боже мой, та тогава ти събра тука и вестникари, и ченгета с твоята история! Какво искаш да кажеш с това: „Какъв немски офицер?“… Глупава дърта крава!
— Генерал Бронзарт — продължи Фишер. — Сторило ви се, че сте го видели по „Авеню д’Оверн“. Можете ли да ни кажете нещо във връзка с това?
— О, боже мой! — извика старицата. Внезапно очите й заблестяха, лицето й се оживи от вълнение. — Този мръсник… видях го, мосю! Видях го така ясно, както виждам сега вас. Вървеше точно от същата страна на улицата. Той беше, познах го, въпреки че може да са минали повече от двадесет години…
— Тридесет е по-точно — сопна се младата. — Не можеш ли най-после, дърта краво, да кажеш нещо като хората?
— И сте сигурна, че това беше той! — Пола пристъпи напред. Задушаваше се от горещината и напрежението. Вероятността да е жив баща й висеше върху незначителната възможност да се повярва на тази стара жена.
— Разбира се, той беше. Познах го… зная го много добре!
— Кога за последен път видяхте генерала? — запита Фишер.
— Ъ? Нали ви казах, немного отдавна. Забравих точно кога, но не беше отдавна…
— Когато го видяхте отново, беше ли се променил много? Беше ли много остарял? Как беше облечен, мадам?
Тя повдигна рязко глава и го изгледа. По лицето й се четеше обърканост.
— В черно, разбира се. Всички те носеха черни униформи.
— Казах ли ви? — намеси се снахата. — Толкова можа да узнае от нея и полицията. Ама на, замъкна се тогава в полицейския участък и заяви, че го е видяла. Можете ли да си представите? Дърта изкуфяла крава! — разтърси тя глава и преметна детето от едната ръка в другата.
— Аз също мисля, че това са нелепости — обърна се Фишер към Пола, като я улови под ръка. — Съжалявам, но всичко е фантазия, съживяване на миналото. Ще сторим по-добре, ако тръгнем.
— Да — отзова се Пола. Малката стая наподобяваше фурна. Старата се бе объркала и едва сега, изправена пред пълното разочарование, Пола осъзна колко много бе разчитала на този разговор.
Горещината я задушаваше. Тя пое дълбоко въздух и сне шапката си.
Чу се кратък остър писък. Старицата се бе изправила. Едната й ръка бе вдигната, свита в юмрук.
— Очите! — крещеше тя. — По тях го познах! Беше вече стар, а косата му цялата побеляла, но аз познавах добре тези очи! И вие ги имате… Имате очите на тази свиня, която уби моя син!
— Да — промълви тихо Пола. — Боя се, че очите ми са същите. Аз съм дъщеря на генерал Бронзарт.
Две бързи стъпки доведоха мадам Бреве до Пола. Със силно изтеглена напред глава старицата плю в лицето й.
— Хайнрих, къде, мислиш, ще свърши всичко това? Ако се намесиш в тази работа, ще нанесеш само вреда. Вреда на майка ни и на всички нас!