Любов по време на холера

Тогава разбра всичко. Преди да тръгнат на път, Лоренсо Даса бе допуснал грешката да извести с телеграма шурея си Лисимако Санчес, а той от своя страна бе препратил вестта до цялата голяма и заплетена рода, пръсната по многобройни села и пътища из областта. Така че Флорентино Ариса не само научи целия път, който изминаваха, но основа едно дълго братство от телеграфисти, за да проследява стъпките на Фермина Даса чак до последния заслон в Кабо де ла Вела. Това му позволи да поддържа с нея усилена кореспонденция още от пристигането й във Валедупар, където остана три месеца, до края на пътуването в Риоача, година и половина по-късно, когато Лоренсо Даса реши, че дъщерята най-сетне е забравила и могат да се връщат у дома. Може би той сам не осъзнаваше колко бе отслабнала бдителността му, залисан от ласкателствата на любезните роднини, които едва сега след толкова години изоставиха родовите предразсъдъци и го приеха с открито сърце като свой. Гостуването представляваше закъсняло помирение, въпреки че не това бе целта му. Наистина родът на Фермина Санчес се бе противил с цената на всичко тя да се омъжи за емигрант без потекло, дърдорко и грубиян, който никъде не се застояваше; и с тази негова търговия с планински мулета, която бе твърде проста, за да е чиста. Лоренсо Даса бе заложил всичко, защото любимата му беше най-ценената в този типичен за областта род: преплетено племе от храбри жени и мъже с нежно сърце и лесен нож, умопобъркани на тема чест. Но Фермина Санчес се заинати със сляпата решителност на забранената любов и се омъжи за него напук на семейството, толкова набързо и потайно, сякаш не го правеше от любов, а за да покрие с булото на ритуала някаква преждевременна грешка.

Двадесет и пет години по-късно Лоренсо Даса не си даваше сметка, че непримиримостта му към любовта на дъщерята бе неумолимо повторение на неговата собствена история, и се оплакваше от сполетялата го беда на същите шуреи, които някога го бяха отхвърлили и ругали. Обаче времето, което той губеше в жалби, дъщерята печелеше за любовта си. Докато той кастрираше млади бичета и укротяваше мулета из плодородните земи на шуреите си, тя се шляеше на воля с куп братовчедки, предвождани от Илдебранда Санчес, най-красивата и услужливата, чиято страст бе бъдеще към един мъж, двадесет години по-възрастен, женен и с деца, се задоволяваше само с погледи крадешком.

След продължителния престой във Валедупар продължиха пътуването в подножието на планината през разцъфнали поляни и плата като от блян и във всяко село ги приемаха като в първото — с музика и фойерверки, с нови братовчедки съзаклятнички и с неотменните послания в телеграфните станции. Скоро Фермина Даса разбра, че денят на пристигането й във Валедупар не беше нищо изключително, ами в този плодороден край всички дни на седмицата бяха за хората като празник. Гостите спяха, където ги завареше нощта, и се хранеха, където ги споходеше гладът, защото къщите бяха с разтворени врати и винаги имаше по някой свободен хамак, а на огъня — санкочо от три вида месо, в случай че някой пристигне преди телеграмата си, както почти винаги ставаше. Илдебранда Санчес придружи братовчедка си до края на пътуването, превеждайки я с бодрия си пулс през дебрите на кръвта до изворите на нейния произход. Фермина Даса се опозна, за първи път се почувствува господарка на себе си, почувствува се придружавана и закриляна и с пълни дробове вдишваше въздуха на свободата, който й възвърна покоя и желанието за живот. И до последните си години тя щеше да възкресява спомена за това пътуване, всеки път все по-близък и по-ярък поради изкривяванията на носталгията.