Любов по време на холера

По мръкнало, когато пристигаха първите, тези места бяха просторни и спокойни, но осъмваха превърнати в пазарен площад: хамаци висяха окачени на всякаква височина, планинците спяха приклекнали, завързани кози злонравно врещяха, пляскаха и кукуригаха бойни петли в пъстри кошници, а планинските кучета дебнеха неми, обучени да не лаят поради рисковете на войната. Лоренсо Даса беше свикнал с тези несгоди, защото половината си живот бе кръстосвал пътищата на този край, та почти винаги сутрин откриваше стари познайници. Но за дъщеря му това бе една нескончаема агония. От мъка бе загубила апетит, пък и вечната воня на осолена багре14 съвсем доубиваше охотата й да яде, и ако не полудя от отчаяние, то бе само защото намираше утеха в спомена за Флорентино Ариса. Сигурна беше, че е попаднала в земята на забравата.

Друг постоянен ужас представляваше войната. Още от началото на пътуването се говореше за опасността да се натъкнат на патрули и мулетарите ги научиха как да разпознават от коя войска са, та да се държат по съответния начин. Често срещаха войници на коне, командувани от някой офицер, които набираха новобранци с ласо, ловейки ги като диви бичета както препускаха. Омаломощена от толкова страхотии, Фермина Даса бе забравила тази заплаха, която й се струваше по-скоро въображаема, отколкото реално надвиснала, докато една нощ патрул с неизвестна принадлежност не отвлече двама пътници от кервана и ги обеси на едно кампано15 на половин левга от бивака. Лоренсо Даса нямаше нищо общо с тях, но накара да ги свалят и погребат по християнски в знак на благодарност, че не бе го сполетяла същата съдба. И имаше защо. Нападателите го бяха събудили с дулото на пушка, опряно в корема му, а дрипавият им командир с лице, почернено със сажди, го бе осветил с някаква лампа и попита дали е либерал или консерватор.

— Нито едното, нито другото — отвърна Лоренсо Даса. — Аз съм испански поданик.

— Имате късмет! — каза командирът, козирувайки. — Да живее кралят!

Два дни по-късно се спуснаха в една слънчева долина, където бе разположено жизнерадостното селце Валедупар. Из дворовете се водеха боеве с петли, по улиците свиреха акордеони, препускаха ездачи с чистокръвни коне, отекваха ракети и камбани. Сковаваха кула за пиротехниката. Фермина Даса изобщо не забеляза веселието. Настаниха се в къщата на вуйчо й Лисимако Санчес, излязъл да ги посрещне на главния път начело на буйна кавалкада младежи родственици, яхнали най-расовите жребци в целия край, които ги поведоха из улиците на селото сред пукотевицата на фойерверки. Домът им се намираше на Главния площад, редом с колониалната църква, на няколко пъти разширявана. С просторните си, сенчести стаи и с лъхащия на греяно гуарапо16 коридор, който извеждаше към овощна градина, къщата имаше вид по-скоро на чифликчийска, отколкото на селска.