Египетската тайна на Наполеон

— Само Аллах е вечен! — възрази Омар. — Това не е кой знае каква тайна.

— Не, не — прекъсна го имамът. — Според това, което халифът разкрил на Джабир, съществували са необикновено дълголетни хора, които успели да достигнат такава достолепна възраст благодарение на еликсирите, пазени от Ал Рашид. Всъщност, както халифът признал на мъдреца Джабир, всичките му алхимични познания относно дълголетието идвали от някаква книга на древните египетски богове, която все още е скрита в Голямата пирамида. Както изглежда, Ал Мамун сляпо е вярвал на всичко, което старият алхимик му разкрил по този въпрос, защото в година 20436 пристигнал в Кайро и разпоредил на най-добрите си архитекти да пробият Голямата пирамида и да открият камерата, в която била скрита могъщата книга.

— И успели ли са да я намерят?

— Не. Въпреки че работили в продължение на месеци, не постигнали почти никакви резултати. По онова време пирамидата представлявала гладка и непревземаема структура и могъщият султан се видял принуден да заповяда да се загреят външните каменни блокове с огньове и след като се нагорещят, да ги заливат със студен оцет, та да се напукат. Като преодолели това препятствие, прокопали хоризонтална галерия, която най-накрая ги отвела до тайните коридори на пирамидата. Но въпреки успеха на копачите, Ал Мамун не намерил вътре нито книгата, нито съкровищата, за които се предполагало, че са скрити там.

Споменаването на думата „съкровища“ накара Омар да повдигне едната си вежда, но въпреки това запази мълчание.

— Ал Мамун, разбира се, се почувствал разочарован от Джабир, който малко след това умрял, вече много, много стар. И се заклел, че той и наследниците му ще държат под око всички потомци на Харун ал Рашид, докато някой от тях не разкрие местоположението на камерата и „Книгата на науката за живота“, скрита в пирамидата.

— И аз загубих една от тези потомци!

— Да. Това стори, Омар. И така наруши една свещена заповед, която съществува отпреди повече от хиляда години. Може дори да сме загубили най-добрата си възможност да стигнем до тайните на нейното семейство и да открием мястото, където е скрита тази „Книга на живота“, а не заместителя, който пазя аз.

Нубиецът целуна въпросния заместител и го върна на Юсеф, сякаш не заслужаваше да докосва такава реликва.

— Не съм достоен да знам повече — каза той с горчивина.

— Омар… — В очите на имама блесна искрица на състрадание. — Не ти показах книгата, нито ти разказах тази история, за да засиля болката ти. Ако ние, шиитите, следим толкова отблизо всяко откритие, което би ни подсказало, че „Книгата на живота“ е намерена, то е, защото сме сигурни, че благодарение на нея дванайсетият имам от нашето семейство — Ал Мунтазар, е жив, крие се някъде по света и скоро ще се върне, за да издигне исляма на едно ново, по-високо ниво.