Хари Потър и философският камък
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодора Джебарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и философският камък». Краткое содержание книги:
Докато Хари си взимаше сиропиран сладкиш, разговорът се насочи към техните семейства.
— Аз съм наполовина и наполовина — каза Шиймъс. — Татко ми е мъгъл. Мама не му казала, че е магьосница, докато не се оженили. Доста гаден шок за него.
Другите се засмяха.
— А ти, Невил? — попита Рон.
— Мен ме отгледа баба ми и тя е магьосница — отговори Невил, — ама семейството години наред мислеше, че съм мъгъл. Прачичо ми Алджи все се опитваше да ме хване неподготвен и да изтръгне някаква магия от мен… веднъж ме блъсна от края на кея в Блекпул… едва не се удавих… ама нищо не ставаше, докато не навърших осем години. Прачичо Алджи дойде на чай и тъкмо ме беше провесил за глезените през един прозорец на горния етаж, когато пралеля ми Инид му предложи да си вземе целувки и той уж случайно ме изтърва. Но аз взех да подскачам като топка надолу през цялата градина и чак до улицата. Всички бяха страшно доволни. Баба се разплака от щастие. И да бяхте видели лицата им, когато ме приеха тук… разбирате ли, мислели, че няма да съм достатъчно магически, за да дойда. Прачичо Алджи беше толкова доволен, че ми купи жабата.
От другата страна на Хари, Пърси Уизли и Хърмаяни говореха за уроците:
— Надявам се да започнат веднага, толкова много трябва да се научи, мене специално много ме интересува трансфигурацията, разбираш ли, да превръщаш едно нещо в нещо друго! Казват, че било много трудно, естествено…
— Трябва да започнеш с нещо малко… да превръщаш кибритени клечки в игли и такива неща…
Хари, на когото вече му ставаше много топло, пък и му се спеше, погледна пак към Височайшата маса. Хагрид пиеше честичко от своята чаша. Професор Макгонъгол бъбреше с професор Дъмбълдор. Професор Куиръл със смешния си тюрбан говореше с един учител с мазна черна коса, орлов нос и жълтеникава кожа.
Всичко стана съвсем внезапно. Покрай тюрбана на Куиръл орловоносият учител погледна Хари право в очите… и една остра, пареща болка премина по белега на челото на Хари.
— Ох! — Хари се хвана за главата.
— Какво има? — попита Пърси.
— Н-н-нищо.
Болката беше изчезнала толкова бързо, както се бе и появила. По трудно се оказа обаче за Хари да се отърси от чувството, което бе изпитал от погледа на учителя — чувството, че той никак не одобрява Хари.
— Кой е учителят, дето говори с професор Куиръл? — попита той Пърси.
— Значи познаваш вече Куиръл, така ли? Нищо чудно, че изглежда толкова притеснен… А това е професор Снейп. Преподава за отварите, обаче иска… всички знаят, че той иска да заеме мястото на Куиръл. Знае страшно много за Черните изкуства този Снейп.
Известно време Хари наблюдаваше Снейп, обаче Снейп не го погледна пак.
Най-после изчезнаха и десертите и професор Дъмбълдор отново се изправи. Залата утихна.
— Ахъм… само още няколко думи, след като всички сме нахранени и утолихме жаждата си. Ще ви дам няколко наставления за началото на срока… Първокурсниците трябва да запомнят, че на всички ученици е забранено да влизат в гората на училищното землище. И някои от по-големите ни ученици ще сторят добре също да си го припомнят.
Святкащият поглед на Дъмбълдор стрелна близнаците Уизли.
— Освен това бях помолен от пазача господин Филч да ви напомня, че в междучасията не трябва да се правят магии по коридорите… Приемните изпити по куидич ще се състоят през втората седмица на срока. Който има желание да играе за своя домови отбор, нека се свърже с Мадам Хууч… И накрая трябва да ви кажа, че тази година достъпът до десния коридор на третия етаж е абсолютно забранен за всеки, който не би искал да намери една много болезнена смърт.
Хари се изсмя, но беше един от малцината, които го сториха.
— Не говори сериозно, нали? — прошепна той на Пърси.
— Боя се, че говори съвсем сериозно — каза Пърси, като се намръщи на Дъмбълдор. — Странно, защото обикновено ни посочва причини защо не ни е разрешено да ходим някъде… Гората е пълна с опасни зверове, всеки го знае. Наистина смятам, че можеше да каже поне на нас, префектите.
— А сега, преди да си легнем, да изпеем училищната песен! — провикна се Дъмбълдор. Хари забеляза, че усмивките на другите учители бяха доста смразени.
Дъмбълдор трепна с магическата си пръчка, сякаш искаше да прогони муха от върха й, и от нея излетя дълга златна панделка, която се вдигна високо над масите и се усука, подобно на змия, в думи.