Хари Потър и философският камък
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодора Джебарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и философският камък». Краткое содержание книги:
— Какво, за…
Той ахна. Същото сториха и другите около него. Двайсетина духове бродници бяха проникнали току-що през задната стена. Седефенобели и полупрозрачни, те се понесоха из стаята, като разговаряха помежду си и почти не поглеждаха първокурсниците. Като че ли спореха. Един, който приличаше на тлъст малък монах, тъкмо казваше:
— Прости и забрави, бих рекъл аз… трябва да му дадем още един шанс…
— Драги ми монахо, не сме ли дали на Пийвс всичките шансове, които е заслужил? Той докарва на всички ни лоша слава, а нали знаеш, че дори не е истински дух бродник… Я, вие пък какво търсите тук?
Единият дух, облечен в прилепнало трико с накъдрена яка, изведнъж бе забелязал първокурсниците.
Никой не отговори.
— Нови ученици — обади се Тлъстия монах, като им се усмихна. — Предполагам, че сега ще ви разпределят?
Няколко деца кимнаха безмълвно.
— Надявам се да ви видя в „Хафълпаф“! — каза монахът. — Да знаете, че беше моят дом.
— Хайде, тръгвайте! — нареди един рязък глас. — Разпределителната церемония ще започне.
Професор Макгонъгол се бе върнала. Един по един духовете се понесоха и изчезнаха през отсрещната стена.
— Сега се стройте в редица — каза професор Макгонъгол на първокурсниците — и тръгнете след мен.
Със странното чувство, че краката му са се превърнали в олово, Хари се вмъкна в строя зад едно момче с пясъчноруса коса. Зад него беше Рон и така излязоха от стаята, прекосиха входната зала и през две двойни врати влязоха в Голямата зала.
Хари никога не би могъл дори да си представи такова странно и великолепно помещение. Беше осветено от хиляди и хиляди свещи, които се носеха на средна височина над четири дълги маси, където седяха останалите ученици. Масите бяха подредени с блестящи златни чинии и чаши. В дъното на залата имаше още една дълга маса, където седяха учителите. Професор Макгонъгол отведе първокурсниците там, така че те спряха в редица с лице към другите ученици и с гръб към учителите. В трептящата светлина на свещите стотиците лица, вперили очи в тях, приличаха на бледи фенери. Тук-там между учениците блестяха като замъглено сребро духовете бродници. Главно за да избегне всички тези вторачени очи, Хари погледна нагоре и видя един кадифеночерен таван, изпъстрен със звезди. Чу Хърмаяни да шепне:
— Омагьосан е да прилича на небето навън. Прочетох го в "История на „Хогуортс“.
Трудно беше да се повярва, че там изобщо има таван и че Голямата зала не е отворена към небесата. Хари бързо погледна пак надолу, когато професор Макгонъгол, без да продума, постави четирикрако столче пред първокурсниците. Върху него сложи островърха магьосническа шапка. Тази шапка беше с кръпки, оръфана и извънредно мръсна. Леля Петуния не би я допуснала в къщата си.
Може би трябваше да се опитат да извадят от нея заек, помисли си Хари изплашено — май че такова нещо им готвеха. Като забеляза, че всички в залата гледат втренчено шапката, той също впери очи в нея. Няколко секунди цареше пълна тишина. След това шапката трепна. Близо до ръба й се отвори широка цепка като уста… и шапката запя:
Цялата зала гръмна от ръкопляскания, когато шапката завърши песента си. Тя се поклони към всяка от четирите маси и после пак застана съвсем неподвижно.
— Значи трябва просто да пробваме шапката! — прошепна Рон на Хари. — Ще убия Фред… разправяше ми ги едни за борба с някакъв трол.
Хари се усмихна вяло. Вярно, да пробваш шапката беше много по-добре, отколкото да направиш някакво заклинание, но много му се искаше да я пробва, без всички останали да гледат. Шапката като че ли изискваше прекалено много, а в момента Хари не се чувстваше нито смел, нито находчив, нито нещо друго. Поне да беше споменала в песента един дом за хора, които се чувстват малко зле — това щеше да е домът за него.