Старогръцки митове (Всемирът, боговете, хората)
- Автор: Вернан Жан-Пиер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Доротея Табакова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Старогръцки митове (Всемирът, боговете, хората)». Краткое содержание книги:
Одисей му дава да пие и Тирезий му съобщава, че ще се върне у дома, където го чака Пенелопа, и му дава сведения за всички. Агамемнон е загинал, и Одисей вижда още и сенките на някои герои, вижда майка си, разпознава Ахил и го разпитва. След като пийва от тази кръв, която му връща част от жизнеността, Ахил заговаря. Какво казва той, в това време, когато цял свят възпява неговата слава, когато неговото kleos, известността му, блести с ярка светлина в целия свят, когато той е образец за герой и когато се твърди, че дори в подземния свят признават превъзходството му? Нека го чуем: „Бих предпочел да съм последният селянин, жалък, потънал в кал и тор, най-бедният от живеещите под слънчевите лъчи хора, отколкото да съм Ахил в този свят на мрака Хадес.“ Това, което казва Ахил в „Одисея“, е противоположното на онова, което проповядва „Илиада“: Ахил, се казва там, е трябвало да направи избор между кратък и славен живот и дълъг живот, лишен от слава и не е имал никакви колебания и съмнения: трябвало да избере славния живот, героичната смърт в разцвета на младостта, защото славата на един кратък живот, осъществена в една прекрасна смърт, струва много повече от всичко останало. Сега той казва точно обратното. След като е умрял, ако все още би имал избор, човек би предпочел да бъде мизерен и въшлив селянин в най-жалките области на Гърция, вместо великия Ахил в света на мъртвите.
Одисей изслушва тази изповед, след което си заминава. Отново се отбива при Кирка, която пак го посреща, нахранва го заедно с другарите му, дава му хляб и вино и му посочва пътя, по който трябва да продължи. В частност му обяснява начина, по който ще трябва да се справят с много опасните Блуждаещи скали, Планктите — тези подвижни скали, които се събират в момента, в който минаваш между тях. За да ги избегнат, ще трябва да минат между Харибда и Сцила. Харибда е бездънна пропаст, която може да ги погълне, а Сцила е издигната към небето скала с чудовище, което може да ги улови и изяде. Кирка им разказва също, че те ще срещнат не само гигантските скали и трудния избор между двете опасности Харибда и Сцила, но че ще минат и покрай малкото островче на сирените. Всеки кораб, който мине оттам и чуе пеенето на сирените, е загубен, защото моряците не могат да устоят на очарованието на песента и корабът им се разбива о скалите. Одисей с кораба си се приближава към скалата, където стоят певиците.
Какво прави изобретателният Одисей? Той се е запасил с восък и в момента, в който забелязва островчето с накацалите по него сирени, които са птици-жени или жени-птици, прекрасногласни певици, той запушва с восък ушите на всички членове на екипажа си, за да не чуят нищо, но сам той не се отказва да слуша. Одисей не е само човекът на верността и паметта, но както в епизода с циклопа той е човекът, който иска да знае дори и онова, което не трябва да познава. Той не иска да мине покрай сирените, без да е чул песента им, без да знае какво пеят и как пеят. И тъй, той оставя ушите си открити, но накарва да го вържат здраво за мачтата, така че да не може да мръдне. В момента, в който корабът доближава острова на сирените, изведнъж настава това, което гърците наричат galene: пълно спокойствие, вятърът утихва, не се чува нито звук, корабът остава почти неподвижен и ето че сирените подхващат песента си. Какво пеят? Те се обръщат към Одисей сякаш те са Музите, дъщерите на Паметта, вдъхновяващи Омир, когато пее поемите си, вдъхновяващи аеда, когато разказва за подвизите на героите. Те му казват: „Одисее, славни Одисее, многообични Одисее, ела, ела, слушай ни, ние всичко ще ти кажем, ще възпеем славата на героите, ще възпеем собствената ти слава.“
Тъй както те разкриват Истината с главно И, сиреч тъкмо това, което се е случило, същевременно островът на сирените е обкръжен от купища трупове, които се разлагат под слънцето на брега. Това са всички онези, които са се поддали на призива и са загинали. Сирените са едновременно призив на желанието за знание, еротична привлекателност — те са самата съблазън — и смъртта. Това, което те казват на Одисей, по някакъв начин са думите, които ще се казват за него, когато вече няма да е тук, когато ще е прекрачил границата между света на светлината и света на мрака, когато се превърне в онзи Одисей от легендата, който хората са създали и чиито приключения в момента припомням. Те му разказват собствените му истории, докато е още жив, така, сякаш вече е умрял, или по-точно сякаш се намира на място и във време, където границата между живи и мъртви, светлина на живота и нощ на смъртта не е точно определена, а е още размита, неясна, възможна за прекрачване. Те го привличат към тази смърт, която ще бъде за него посвещаване в славата, тази смърт, за която Ахил казва, че вече не желае, дори ако се е стремил към тази слава, когато е бил още жив, защото само смъртта може да донесе на хората нетленна известност.