Дългът към удоволствието

Зад портала — нещо като триумфална арка — е самият църковен двор: пространство, опасано с нисък зид, където се помещава и гробището. Вляво се вижда ниска каменна сграда с дълги стрехи, внушаваща респект с функционалността си и смразяващия си „memento mori“ ефект — костницата, естествено. Тя превръща пространството около църквата в свят, функциониращ единствено под знака на мъртвите предци и изцяло подчинен на тях — излиза, че можеш да се обърнеш към бога само в присъствието на костите на предците си. Всъщност истината, над която това място ни кара да се замислим, е, че ние бездруго носим у себе си своите предци, което проличава и в най-обикновените ни привички и жестове: не се ли улавяме как, вдигайки чашата от полицата над камината, забърсваме прахта отдолу и в миг се сепваме, защото установяваме, че сме възпроизвели досущ маниера на майка си и баща си (между другото, това като че ли е един от редките случаи, в които собствените ни действия ни хвърлят в почуда). Подозирам, че същият този феномен е налице и в по-екстремни моменти от живота ни: не е изключено изтръгващият се от гърдите ни в миг на еякулация стон (или хлипане, цвилене, грухтене) да е напълно идентичен със звука, който собственият ни баща е издал в мига на нашето зачатие — при това, естествено, не го възпроизвеждаме по памет.

Църквата в Керньовал е далеч под нивото на монументалната входна арка. Има нещо сбъркано в пропорциите й: с островърхия си покрив и масивните си зидове тя вместо да внуши очаквания устрем нагоре, като че ли демонстрира подчинението си на гравитационните сили. Композицията от статуи, наредени като на полица над тесните прозорци, от своя страна превиващи се под товара им, не може да се сравни със споменатата вече композиция от персонажи, претворяваща Стария завет. Вероятно една от причините е, че при тези статуи липсва фабула — те са чисто и просто серия герои от Новия завет, всеки белязан с емблемата на самоличността си (Матей бирника с кесията, в която събира данъка, Лука с боите и четките). „Няма по камък от камъка, който безуспешно се прави на нещо друго“, отбеляза на времето Бартоломю, коментирайки неестествените гънки по каменните дрехи на въпросните статуи. Казано накратко, камъкът е налице, но го няма творецът, под чиито пръсти той би оживял. Питам се дали този творец преждевременно не се е споминал, дали не са го уволнили, или му е писнало и чисто и просто си е вдигнал длетата, яхнал е магарето и потупвайки дружески кучето на домакина си (да не вземе да се разлае), се е гмурнал, тайничко, без сбогом, в мастилената бретонска нощ. Моето собствено изкуство, което е изпъстрено със сбогувания и отсъствия, откликва разбиращо на подобна мистерия.