Лунните градини

Имперската трирема цепеше морските вълни като неумолимо острие на брадва, с изпънати платна и пращящи под напористия вятър реи. Капитан Гъноуз Паран беше в каютата си. Отдавна се беше уморил да се взира в хоризонта на изток, за да види появата на сушата. Щеше да дойде, и то много скоро.

Беше се облегнал на извитата стена срещу койката, гледаше поклащащите се фенери и вяло мяташе камата си в кръста в средата на единствената маса, вече нашарена с безброй дупчици.

Лъхна го хладен въздух, той се обърна и видя Топър — излизаше от Имперския Лабиринт. Две години бяха минали, откакто за последен път беше видял Старшия на Нокътя.

— Кълна се в Дъха на Гуглата, човече — въздъхна Паран, — не можеш ли да избереш друг цвят за облеклото си? Сигурен съм, че тази перверзна любов към зеленото е лечима.

Високият мъж, в чиито жили течеше наполовина кръвта на Тайст Андий, като че ли носеше същите дрехи, в които Паран го беше видял за последен път: зелена вълна и зелена кожа. Само безбройните пръстени, отрупали дългите му пръсти, бяха с друг цвят. Командващият Нокътя беше в кисело настроение и думите на Паран за „добре дошъл“ никак не го подобриха.

— Капитане, да не би да си въобразяваш, че такова пътуване е голямо удоволствие? Намирането на кораб сред океана е предизвикателство, с което малцина биха могли да се справят.

— Следователно те прави пратеник, на който може да се разчита — измърмори Паран.

— Изглежда, не полагаш никакво усилие да усъвършенстваш обноските си, капитане… Признавам, че изобщо не разбирам защо адюнктата залага толкова на теб.

— Само гледай да не си загубиш съня от това, Топър. След като ме намери, какво е съобщението?

Мъжът се намръщи.

— Тя е с Мостоваците. Извън Пейл.

— Обсадата продължава? Откога е информацията ти?

— По-малко от седмица, времето, през което те търсих. Във всеки случай — продължи той — безизходицата скоро ще приключи.

Паран изсумтя и се намръщи.

— Кой взвод?

— Всички ли ги знаеш?

— Да — увери го Паран.

Топър се навъси още повече, вдигна ръка и заоглежда пръстените си.

— На Уискиджак. Тя е от новобранците му.

Паран затвори очи. Това не биваше да го изненадва. „Боговете си играят с мен. Въпросът е кои богове? О, Уискиджак. Някога командваше цяла армия, още когато Ласийн се наричаше Въслата, още когато можеше да се вслушваш в съвета на своя приятел, когато можеше да правиш избор. Ти можеше да спреш Въслата. По дяволите, сигурно можеше да спреш и мен. Но сега командваш взвод, само един взвод, а тя е императрицата. А аз? Аз съм един глупак, тръгнал подир своята мечта, а вече единственото, което искам, е краят.“ Отвори очи и изгледа Топър.