Подвижни образи
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подвижни образи». Краткое содержание книги:
Но каква е мрачната тайна на хълма Света гора?
Когато смразяващо чуждите клишета на илюзорния свят проникват на Диска, първите местни филмови звезди трябва да открият отговора…
ВЪЛНУВАЙТЕ СЕ заедно с Виктор Тугелбенд („Не може да пее. Не може да танцува. Горе-долу знае как се държи меч.“) и Тида Уидъл („Идвам от градче, за което сигурно не си и чувал…“), които се борят със силите на злото и на филмовата реклама…
ПИЩЕТЕ, когато Гаспод, Кучето — чудо, почти успява да спаси света…
ЯЖТЕ ПУКАНКИ, докато присъствате на заснемането на „Издухани“, най-чудатия филм за гражданската война, създаван някога… Страстна сага на фона на един обезумял свят! Тя ще ви смае! С хиляда слона! („А защо не се отбиете след това в «Къщата на ребърцата» на Харга, за да опитате най-доброто от международната кухня? Само на две минути от тази книга…“)
Виктор въздъхна, порови в джоба си и извади два пенса. Хвърли ги в шапката.
— Добре, добре. Сега си върви.
Осъзна, че надушва странна миризма. Трудно я оприличи на нещо, но беше като от престарял и леко овлажнен килим в бебешка стая.
Чак тогава вдигна глава.
— Бау, мамка му, бау — процеди Гаспод, Кучето — чудо.
В закусвалнята на Боргъл бяха решили да вмъкнат в менюто тази вечер и салати. Най-близката зеленчукова градина се намираше поне на петдесетина километра от Света гора.
— Туй к’во е? — попита един трол и размаха нещо увиснало и кафяво.
Готвачът Фрунткин се престраши да изкаже догадката си.
— Маруля? — Взря се отблизо. — Да, бе, маруля.
— Ама е кафява.
— Тъй, тъй! Зрялата маруля си е кафява — припряно заяви джуджето. — Тъй се познава, че е зряла.
— Требе да е зелена.
— Бъркаш я с доматите — възрази Фрунткин.
— А това, лепкавото, какво е? — попита един мъж от опашката.
Фрунткин се изпъна в целия си еднометров ръст.
— Туй пък е мъйонезъ. Сам я направих. По книга.
— За книгата не знам — промърмори човекът и побутна месивото с пръст. — Но не си сложил олио, яйца и оцет, нали?
— Тя ни е специалитетът на деня — похвали се Фрунткин.
— Ясно. Само че сега се нахвърли върху марулята ми.
Джуджето сърдито стисна дръжката на черпака.
— Ей, слушай…
— Всичко е наред — увери го клиентът. — Плужеците по марулята я бранят храбро.
При входа настана суматоха. Тролът Детритус разблъска чакащите, а Диблър Гърлото вървеше след него.
Детритус избута с рамо опашката и впи мрачен поглед във Фрунткин.
— Гусин Диблър ще си поприказва с тебе.
Пресегна се над тезгяха, хвана джуджето за оплесканата с храна риза и го вдигна да виси пред Гърлото.
— Някой да е виждал Виктор Тугелбенд? — гръмко попита Диблър. — Или онова момиче Джинджър?
Фрунткин отвори уста да се разпсува, размисли и изписука:
— Момчето беше тука преди половин час. Джинджър работи при нас до обяд. Не знам къде ходи после.
— Но къде ли се е дянал Виктор? — затюхка се Гърлото.
Извади кесия от джоба си. Очите на Фрунткин се завъртяха към нея като ролкови лагери към мощен магнит.
— Де да знам, господин Гърло — смънка той. — Тя не беше тука и той пак се махна.
— Я ме чуй — започна Диблър. — Ако го видиш пак, кажи му, че ще го направя звезда, разбрахме ли се?
— Звезда — повтори джуджето. — Ясно.
Гърлото бръкна в кесията и извади монета от десет долара.
— Искам и да поръчам вечеря за по-късно.
— Вечеря. Ясно — писукаше джуджето.
— Ще опитам пържола и скариди — реши Гърлото. — Със салата от пресни, типични за сезона зеленчуци. Накрая — ягоди със сметана.
Фрунткин се опули.
— Ъ-ъ…
Детритус го побутна с пръст и го разлюля.
— Пък аз ще хапна… я да видим… отлежал базалт с прясно надробени конгломерати от пясъчник. Чатна ли?
— Ъ-ъ… Да.
— Пусни го, Детритус — заповяда Гърлото. — Не му е приятно да виси. По-леко, де! — Той огледа сащисаните лица около себе си. — Не забравяйте, че търся Виктор Тугелбенд и ще го направя звезда. Ако някой го срещне, да му предаде. О, да… Фрунткин, искам пържолата по-суровичка.
Закрачи към вратата.
Щом излезе, гълчавата връхлетя като приливна вълна.
— Не съм си представял, че звездите се правят… Мислех си, че са един вид заковани на небето…
— Значи ще го превръща в звезда…
— Ама как можеш да направиш звезда от човек?
— Де да знам. Сигурно го стискаш, докато се смали и избухне в кълбо от пламтящ водород!
— Що за гадост!
— Ти не знаеш на какво е способен оня страшен трол…
Виктор прилежно се взираше в кучето.
Не беше възможно да му е говорило. Предположи, че въображението пак му погажда номера. Но нали и предишния път си помисли същото?
— Как ли ти е името? — подхвърли и погали съществото по главата.
— Гаспод — отвърна Гаспод.
Ръката на Виктор се смръзна.
— Два пенса — заяде се отегчено кучето. — А аз съм единственото куче в целия скапан свят, дето свири на хармоника. Два пенса…
„Да, сигурно е от слънцето. Не носих шапка. След малко ще се събудя в постеля с мокри чаршафи.“
— Е, не свиреше особено умело. Не познах мелодията — смънка със страшничка усмивчица.
— Че от тебе не се иска да познаеш проклетата мелодия. — Гаспод седна тежко и усърдно се почеса със задна лапа. — Аз съм куче. От тебе се иска да си смаян, че изобщо изтръгвам някакъв звук от гнусната хармоника.
„Как да му го кажа? Извинявай, ти май гов… Не, ще прозвучи глупаво.“