Подвижни образи
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подвижни образи». Краткое содержание книги:
Но каква е мрачната тайна на хълма Света гора?
Когато смразяващо чуждите клишета на илюзорния свят проникват на Диска, първите местни филмови звезди трябва да открият отговора…
ВЪЛНУВАЙТЕ СЕ заедно с Виктор Тугелбенд („Не може да пее. Не може да танцува. Горе-долу знае как се държи меч.“) и Тида Уидъл („Идвам от градче, за което сигурно не си и чувал…“), които се борят със силите на злото и на филмовата реклама…
ПИЩЕТЕ, когато Гаспод, Кучето — чудо, почти успява да спаси света…
ЯЖТЕ ПУКАНКИ, докато присъствате на заснемането на „Издухани“, най-чудатия филм за гражданската война, създаван някога… Страстна сага на фона на един обезумял свят! Тя ще ви смае! С хиляда слона! („А защо не се отбиете след това в «Къщата на ребърцата» на Харга, за да опитате най-доброто от международната кухня? Само на две минути от тази книга…“)
— Питай!
Тролът остави питието си на масата. В чашата имаше лилаво хартиено чадърче, което бавно се овъгляваше.
— Виждал ли си Джинджър? Нали се сещаш за кое момиче питам?
— Тя работи при Боргъл!
— Само до обяд! Бях там! Но къде ходи, когато не е на работа?
— Знае ли се кой къде ходи тука?
Музикалната група, обвита в дим, изведнъж прекъсна изпълнението. Един от троловете взе малък камък и го заудря леко. Бавният ритъм сякаш лепнеше по стените. А от пушеците се появи Руби като галеон, цепещ мъгла.
Тя беше същински континентален дрейф, но с по-примамливи извивки.
Тролката запя.
Всички се смълчаха почтително. След малко Виктор чу хлипане. По лицето на Скалата се стичаха сълзи.
— За какво се разказва в песента? — прошепна Виктор.
Скалата се наведе към ухото му.
— Туй е древна тролска песен, народна, де. Разказва за Кехлибар и Яспис. Те били… — подвоуми се и размърда пръсти многозначително. — Приятели. Добри приятели.
— Май разбирам — кимна Виктор.
— Веднъж Кехлибар тръгнала да носи вечерята на своя трол в пещерата и го заварила… — Скалата пак направи жест, но по-недвусмислен — … с друга тролка. Прибрала се у дома, взела си боздугана и отишла да го пребие до смърт — прас, прас, прас. Щото бил неин трол, пък я излъгал. Много романтична песен.
Виктор гледаше как Руби слиза кръшно от мъничката сцена и се плъзга между клиентите. И си напомни, че тя сигурно тежи два тона. „Ако ми седне на коляното, ще могат да ме навият като килимче.“
— Тя какво каза на онзи трол? — не сдържа любопитството си, когато боботещ смях разтърси залата.
Скалата се почеса по носа.
— Туй е игра на думи. Не знам как да я преведа. Общо взето, тя му рече: „Ти да не носиш Скиптъра на Магма, Крал на планината, Унищожител на пълчищата, Господар на Златната река, Владетел на мостовете, Цар на мрачните дълбини“… — тролът вдиша с пълни гърди и продължи — … „в джоба си или просто много се зарадва, като ме видя?“
Челото на Виктор се набръчка от усилена умствена дейност.
— Не схванах.
— Може да не съм го превел вярно — извини се Скалата и отпи още малко сярна стопилка. — Чух, че „Независими алхимици“ ще подбират състав за…
— Тук става нещо смахнато — настойчиво го прекъсна Виктор. — Не усещаш ли?
— Що да е смахнато?
— Всичко някак пращи от напрежение. И никой не се държи както би трябвало. Знаеш ли, че някога тук е имало голям град? Морето го е погълнало. Грамаден град. Но не е останал и помен от него!
Скалата замислено си разтърка носа, напомнящ за първите опити на неандерталец да издяла каменна брадва.
— Виж как се държат всички! — упорстваше Виктор. — Все едно няма нищо по-важно на света от това кои са и какво искат!
— А бе, чудя се… — подхвана тролът.
— Да?
— Чудя се има ли смисъл да си махна сантиметър-два от носа? Братовчед ми Гранитчо познава един каменар, страхотно му издяла ушите. Ти к’во ще речеш?
Виктор се опули тъпо насреща му.
— Виж сега, от една страна, носът ми е възголемичък, ама от друга си е типичен тролски нос, нали? Може пък външността ми да се подобри, ама в тоя бизнес трябва да имам по-тролски вид. Гледай го Мори — наплеска си носа с цимент и сега мутрата му е такава, че да не го срещаш по тъмно. Е, к’во ще кажеш? Много ти ценя мнението, щото си човек, дето има нещо в главата.
Скалата озари събеседника си с ярка силициева усмивка.
След малко Виктор смотолеви:
— Скала, носът ти е чудесен. И щом го носиш ти, ще те отведе далеч.
Тролът се ухили до ушите и пак си пийна сяра. Извади от чашата стоманената бъркалка и облиза аметистовите капки от нея.
— Ама ти наистина ли мислиш… — започна, но забеляза празното място до себе си.
— Нищичко за никого не знам — отрече специалистът по пазене на коне, като избягваше да поглежда към надвисналия над него Детритус.
Диблър подъвка пурата в устата си. Макар да пътуваше с нов файтон, по пътя от Анкх-Морпорк падна голямо друсане. И не бе обядвал.
— Висок момък, малко муден, с тънки мустачки. И е работил при теб, както чувам.
Дребосъкът се примири.
— Бездруго не става за пазене на коне. Улисва се в работата. Май отиде да си търси нещо за ядене.
Виктор седеше в тъмната уличка, опрял гръб до стената, и се мъчеше да мисли.
Помнеше, че като малък слънчаса. Усещането беше почти същото.
Нещо тупна меко на отъпкания пясък пред краката му.
Някой бе пуснал шапка. Виктор я зяпна.
После този някой засвири на хармоника. Не беше изкусен музикант. Повечето тонове звучаха фалшиво, а останалите бяха хрипливи и дрезгави. Все пак се долавяше някаква мелодия, както и в хамбургера може да се открие намек за телешко месо.