Лудият жезъл [bg]

Проследи Ларик по няколко завоя и нагоре по едно дълго стълбище. При единия завой имаше голям прозорец и той видя звездите отвъд. Ларик вървеше през все по-разкошно обзаведени коридори и накрая навлезе в дълга галерия, която водеше към резбована двойна врата. Прислужник в ливрея седеше на една пейка отдясно на входа. Щом Ларик се приближи, той стана с усмивка. Очевидно го беше познал.

— Буден ли е? — попита Ларик.

Човекът поклати глава.

— Съмнявам се — отвърна той. — Доста време мина… а пък той каза, че не иска да го безпокоят.

— О… Е, ами ако се събуди Мак, кажи му, че съм довел онзи, когото трябва.

— Е, ако се събуди, ще му кажа. Но, според мене, едва ли ще се вдигне повече тази вечер.

— Е, сега трябва да се погрижа да го нахранят. Искаш ли да ти изпратя нещо?

— Малко говеждо с хляб би ми дошло добре. И някоя бира.

— Райл раничко си е полегнал…

— Обратният път го е изтощил. Доста бързичко се върна.

— Не думай! Добре. Отивам към кухнята. Лека нощ.

— Лека.

Пол го проследи как се отдалечава — сега вървеше по-бавно. Слезе по задната стълба. Дочу как поръчва ястията на една дебела, уморена на вид жена, доста попрехвърлила средната възраст. Беше прекъснал собствената й вечеря. После го загледа как си приготвя нещо леко и го изяжда. Докато поддържаше контакта, самият Пол огладня. С крайчеца на окото виждаше как жената нарежда подносите.

Ларик се поколеба дали да не изпие втора чаша вино, после въздъхна и се изправи бавно на крака. Пожела лека нощ на жената, отби се до отходното място и заслиза към североизточното крило на замъка. Стори му се, че слиза дълго.

Пол се опита да запамети маршрута — мислеше, че той би трябвало да води към покоите на самия Ларик. Но той се спускаше все по-ниско и се отдалечаваше все повече в посока към планинския склон. Тук всички следи от великолепие бяха изчезнали и тази част от сградата, през която минаваше сега, беше прашна като необитаема къща. На места изглеждаше като килер, в който държат строшените мебели.

Отвъд нея следваше зона на мрачна празнота. Ларик запали светлинка на върха на ножа си и я понесе над главата си като факла. Най-накрая стигна до гола, влажна каменна стена, по която прокара длан. Известно време вървя покрай нея, после се мушна в един отвор в скалата и се заспуска по стръмен склон, в който бяха изсечени груби стъпала.

Пътят се стесни, стана равен, зави. Ларик забави крачка. Зави още два пъти и крачките му станаха по-колебливи. Приближаваше се към високо, масивно възвишение. На върха му се виждаше нещо, което вероятно беше доста голямо, а повърхността му донякъде отразяваше светлината.

Ръцете му се разтрепериха. Щом се заизкачва, отпусна ножа надолу. Пол усети, че беше започнал да диша по-дълбоко. Щом стигна до върха, падна на колене и остана неподвижен. Пол не можеше да различи какво беше онова пред него, защото изведнъж с очите на мъжа бе станало нещо.

Изчака известно време, ала не се случи нищо повече. После вечерята му пристигна и той прекъсна контакта.