Лудият жезъл [bg]

Той, Продромолу, беше изпълнен със спомена сън за своя друг живот и забрави и главата, и Портите, и дребното човешко същество на име Пол Детсън, когото може би някога беше сънувал. Всички те не му бяха нужни.

Щом стигна до планините, се метна към тях, борейки се с ураганите, които се мъчеха да го оттласнат. Шест пъти той се спуска над върховете им и шест пъти го отблъскваха обратно.

На седмия път той надви и щом произнесе Нотата, неговата статуя, от която капеха мед и благовония, вино и кръв, се разлюля. Където и да паднеше сянката му, рухваха сгради, а онези, които му се покланяха, повяхваха и умираха. Ниалит се издигна пред него като кула от черни огньове. Те се срещнаха над водите на неподвижния океан и започнаха танца, който щеше да ги завърти около света. Звездите падаха около тях като горящи души, а ревящите ветрове ги носеха около обкичения със скъпоценни камъни пояс на планетата. Рухваха храмове, умираха крале, а техните движения ставаха все по-диви и по-диви. Той отново заговори на Ледените планини и изкова Заклинанието на Портите. И тогава Талкне, Змията на неподвижните води, завърши своето десетхилядигодишно пътуване и се издигна от дълбините, за да го търси…

За миг Пол се сети за Ключовете и за обещанието на тъмния бог, когато внезапно подскочи и се събуди в килията си. Сънят все още беше жив вътре в него. Той рязко седна и се вторачи в призрачния образ на жена, изправил се до него. Тя махаше с ръце, устните й се движеха, безцветните й очи бяха втренчени в неговите. Той се надигна и протегна ръка.

Тя отстъпи и по бледото й лице се изписа внезапна тревога. Той се дръпна назад, прие сериозен израз и започна да я окуражава с жестове. Тя се спря. Явно го оглеждаше. Бавно вдигна ръка и го посочи. После се извърна и посочи към дъното на килията, отново се обърна към него и поклати отрицателно глава. Той намръщи чело и тя повтори всичко отначало. После изведнъж му показа петте пръста на лявата си ръка и два — от дясната. Поклати глава и отново повтори първите движения. Той сви рамене и вдигна длани нагоре.

Тя започна да кърши ръце. Той стана; тя отстъпи назад. Пристъпи към нея и тя продължи да отстъпва. Видя я как стигна до стената в дъното и мина през нея, оставяйки след себе си слаба диря на екзотичен парфюм.

Той се върна при пейката и седна. Всичко, случило се, се смесваше в ума му с прекъснатия сън в някакъв полусвят-полухалюцинация. Но нейните високи скули, огромните очи, малката брадичка, тясното чело под широките криле на косата й — беше видял всичко това толкова ясно, толкова отчетливо. Потърси, но след нея не бяха останали никакви нишки, с които той би могъл да провери доколко тя беше действителна.

Отиде до вратата на килията. Не беше сигурен колко време е спал. Все още беше уморен, но се чувстваше малко по-отпочинал отпреди. Изглеждаше вероятно всички други в замъка да спят. Ето защо моментът беше добър да тръгне, да започне разследването. Превключи на второто си зрение и заоглежда мястото зад вратата.