Повелителка на реките
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651023
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Повелителка на реките». Краткое содержание книги:
Вървим сякаш с часове. Скоро следата прекъсва, защото листата и вейките са нападали толкова нагъсто, че не се виждат отпечатъци, които да следваме. Търся пътя с налучкване, движим се равномерно, но все повече и повече се страхувам, че се лутаме изгубени, а може би дори се въртим в кръг като омагьосани рицари в приказна гора. Мислейки за това, не се изненадвам особено, когато чувам шум от вода, насочвам се към нея и стигаме до малък поток и езерце. Езерцето почти наподобява фонтан — толкова е кръгло и обрасло със зелен мъх по бреговете. За миг си помислям, че може би Мелузина ще се появи от вълшебното езеро да помогне на мен, нейната потомка; но не се случва нищо, затова завързвам Мери за едно дърво, измивам си лицето и пия вода, после отвеждам и нея до потока, тя навежда бялата си глава и започва да пие жадно.
Дърветата образуват малка поляна около потока и през гъстия балдахин от листа прониква сноп слънчева светлина. Все още с поводите на Мери в ръка, сядам на слънце, за да отдъхна няколко минути. След миг, помислям си, ще стана, ще внимаваме слънцето да е от лявата ни страна и ще вървим уверено; така ще се насочим на север и със сигурност трябва да излезем на пътя за Париж, където несъмнено ме търсят. Толкова съм уморена, а слънцето е толкова топло, че се облягам на ствола на едно дърво и затварям очи. След минути заспивам дълбоко.
Рицарят остави коня си при своите другари, и тръгна пеш по следите ѝ през гората; държеше пред себе си горяща факла и я викаше по име; викаше името ѝ отново и отново. Нощем гората бе призрачна; веднъж той зърна блеснали тъмни очи и отстъпи назад с ругатня, а после видя бледата задница на елен да се отдалечава плавно в сенките. Щом се показа луната, той си помисли, че ще вижда по-добре без факлата, загаси я в гъстия килим от листа по земята, и продължи, като напрягаше очи в сребристия сумрак. Храстите и дърветата се извисяваха застрашително пред него, по-тъмни в мрака; сега, без жълтата светлина на факлата, вече не му се искаше да я вика на висок глас. Вместо това тръгна мълчаливо, озъртайки се непрестанно, със сърце, свито от страха, че не е успял да я научи да язди, че не бе съумял да обучи коня, че беше пропуснал да я научи какво да прави точно при тези обстоятелства, че не беше предвидил възможността да се случи подобно нещо; че напълно и изцяло я беше предал.
При тази мисъл, толкова ужасна за него, понеже тайно се беше заклел, че ще ѝ служи и ще я закриля до смърт, той спря на място, облегна се с ръка на ствола на едно дърво и посрамено сведе глава. Тя беше неговата дама, той беше нейният рицар, и при това най-първо изпитание той се бе провалил; сега тя беше изгубена някъде в тъмнината и той не можеше да я намери.
Вдигна глава, и онова, което видя, го накара да примигне, да разтрие очи; виждаше без съмнение, без сянка от съмнение, трептящата бяла светлина на вълшебно видение, химера, а в самото ѝ сърце сияеше фигурата на малък бял кон, сам в гората. Но когато той обърна глава, рицарят можа да различи профила му и видя сребристия рог на еднорог. Бялото животно насочи към него тъмния си поглед, а после бавно се отдалечи, хвърляйки поглед през рамо, вървейки достатъчно бавно, та той да го последва. Омагьосан, той пристъпваше тихо зад него, напътстван от трепкащата сребриста светлина, без да изпуска от поглед малките отпечатъци от копита, които блестяха с бял пламък сред мъртвите листа, а после избледняваха, щом той отминеше.
Съзнаваше, че не бива да се опитва да улови еднорога; спомни си как всички легенди предупреждаваха, че той ще се хвърли върху него и ще го нападне, ако се приближи твърде много. Само едно създание на света можеше да улови еднорог, и той беше виждал подобни сцени върху половин дузина гоблени и на дузина гравюри в книгите с приказки, още от най-ранното си детство.
Дребното животно свърна от пътеката и сега той дочу плискане на вода, когато излязоха на едно сечище. Прехапа език, за да сподави възклицанието си, когато я видя, заспала като нимфа, сякаш бе създание на самата гора, полегнала в подножието на дървото като туфа цветя, с разстлана зелена кадифена рокля, с кафявата шапчица като възглавница под златните ѝ коси, с лице, спокойно като цветче в съня. Той застана в очакване, без да знае какво трябва да направи, и докато гледаше, еднорогът пристъпи напред, легна до спящата девойка и нежно положи издължената си глава с дългия рог в скута ѝ, точно както се разказва в легендите.