Повелителка на реките

Цялата разтреперана, аз се изхлузвам от седлото и рухвам на земята. Дрехата ми е разкъсана от ниско надвисналите клони, шапката ми се е смъкнала от главата и се премята на връзката си, косата ми се спуска безредно, със заплетени в нея вейки. Леко изхълцвам от страх и потрес, а Мери се обръща на една страна и загризва листата на един храст, дърпайки ги нервно, с уши, потрепващи във всички посоки.

Хващам поводите ѝ, за да не може да хукне отново, и се оглеждам наоколо. Гората е прохладна и тъмна, потънала в безмълвие, ако не се броят птичите песни от някъде високо в най-горните клони на дърветата, и жуженето на насекомите. Не се чува тропот на маршируващи войници, скърцане на каруци; нищо. Не мога дори да определя откъде съм дошла, нито колко далече съм от пътя. Стремглавото бягство на Мери сякаш бе продължило безкрайно дълго, но дори те да са съвсем наблизо, не бих могла да знам в коя посока се намират. Тя със сигурност не препусна направо, въртяхме се и завивахме между дърветата, и няма пътека, по която да се върна обратно по следите си.

— Проклятие — изтърсвам под нос, съвсем като англичанин. — Мери, напълно се изгубихме.

Знам, че Удвил ще потегли да ме търси, и навярно ще може да проследи малките отпечатъци от копитата на Мери. Но ако падащото дърво е било засада, тогава може би той и съпругът ми се сражават за живота си, и никой все още не е имал време да се сети за мен. Нещо по-лошо — ако битката се развие зле за тях, тогава може би ще бъдат заловени или убити, и изобщо няма да има кой да ме потърси, и тогава наистина ще съм в опасност: сама и изгубена във враждебна страна. И в двата случая, по-добре да се спасявам, ако мога.

Знам, че пътуваме на север, към Кале, и помня достатъчно от голямата релефна карта в библиотеката на съпруга ми, за да знам, че ако успея да изляза отново на северния път, там има много села, църкви и абатства, където мога да намеря гостоприемство и помощ. По този път пътуват много хора и със сигурност ще срещна някоя група англичани, а титлата ми ще спомогне да си осигуря помощта им. Но само ако успея да намеря пътя. Поглеждам по земята наоколо, за да видя дали ще мога да проследя отпечатъците от копитата на Мери и да ги последвам обратно до пътя, от който дойдохме, и виждам в калта един отпечатък от копито, а после — още един, нататък листата покриват земята и там не се вижда нищо, но след малко следата се появява отново. Нахлузвам поводите на главата на кобилата, хващам ги в дясната си ръка, изричам с глас, на който се опитвам да придам увереност: „Е, глупаво момиче, сега трябва да намерим пътя към вкъщи“, и поемам обратно в посоката, от която дойдохме, докато тя ме следва с наведена глава, сякаш съжалява за неприятностите, които е причинила.