Не питай, не казвай

— Къде ли съм виждала този тоалет? — Тя посочи карираната униформена пола на Емили и бялата й блуза, след което поглади с ръка сакото си, което беше съвсем същото като нейното. — Толкова ми е странно да ходя в училище, което задължава учениците си да носят униформи. Сякаш сме членове на някакъв култ.

— Трябваше да го търпя дванайсет години — изпъшка Емили. След това се обърна към кафенето. — Готова ли си?

Клоуи кимна и Емили се понесе след групичката ученици към „Стиим“, който се пълнеше бързо. Докато вървяха към опашката за храна, Емили даде няколко бързи разяснения на Клоуи.

— Сушито е добро, но не си вземай пиле-терияки — то е от консерва.

— Ясно.

Емили избра салата „Цезар“ и пакетче претцели и ги сложи на подноса си.

— Италианската храна хич не е лоша, но незнайно защо само учениците от музикалната паралелка ядат спагети. Никой друг.

— Ами меки претцели? — Клоуи посочи към рафтовете.

— Няма проблем — отвърна неохотно Емили. Всъщност големите меки претцели бяха запазена храна на Али в седми клас. Щом станаха част от групичката на Али, Емили, Ариа и Спенсър също започнаха да ги ядат, а и много момичета от техния клас взеха да ги копират.

В този миг от кухнята се разнесе миризма на изгоряло и Емили си спомни за пожара в Поконос. Макар пламъците да бяха достигнали до върховете на дърветата, макар полицията да се беше заклела, че Али просто няма как да е оцеляла след експлозията, Емили все още не можеше да се отърве от ужасното усещане, че Али е успяла да се измъкне. В нощта след случилото се тя беше сънувала, че я намира в гората зад вилата на родителите й, цялата в ужасни рани. Али отвори очи и я погледна.

— Сама копаеш гроба си, Емили — рече тя през смях и протегна ръка, опитвайки се да забие в нея котешките си нокти.

— Идваш ли? — извика Клоуи, гледайки я въпросително.

Емили наведе поглед. Тя стоеше насред опашката, потънала в мисли.

— Разбира се — отвърна тя и тръгна бързо към касата.

Намериха си места край прозореца. Игрището беше покрито с одеяло от бял сняг.

Клоуи извади телефона си и го плъзна по масата към Емили.

— Виж тази снимка на Грейс. Мама ми я прати тази сутрин.

На екрана се виждаше бебето, омазано до уши с овесени пръстенчета с мед.

— Много е сладка — изгука Емили. — Сигурно всеки ден ти се иска да я изядеш.

— Иска ми се — грейна Клоуи. — Толкова дундеста и сладуреста. Много е забавно да имаш малка сестричка.

— Тя беше ли… планирана? — изтърси изведнъж Емили и сама се изненада от въпроса си. Бързо затвори очи. — Извинявай. Не исках да любопитствам.