Бедствие на високи токчета

Един мъж, около петдесет и петгодишен, с широки рамене и кръгло шкембе се подаде иззад чиния с два хотдога и огромна купчина пържени картофи. Приветства ги с широко отворени обятия.

— Боби! Боби Бартолини! Колко се радвам да те видя. Брей, голям си пораснал! — Италианският му акцент беше по-силен от този на Роберто, гласът му отекваше гръмовно.

Бренди вдигна вежди. Щом се осмеляваше да нарича Роберто „Боби“, вероятно тези хора наистина бяха стари приятели на семейството. Но с изключение на него и още един мъж до дясната му ръка, останалите бяха на възрастта на Роберто. Около трийсетгодишни, с различен ръст, в добра форма, с мускулести ръце, подаващи се изпод навитите ръкави.

— Мосимо Фосера, каква приятна изненада. — Роберто сърдечно го прегърна. — Кой да предполага, че ще те срещна тук и сега?

Как ли пък не. Бяха дошли на среща.

— Ние, от рода Фосера, доста се застояваме тук — отговори Мосимо.

Роберто го потупа по шкембето.

— Личи си. Грег, ти ли си това? — Той се ръкува с един мъж, красив почти колкото него. — Хей, Данте. Още ли излизаш с онова страхотно момиче Фиоренца?

Данте цял грейна.

— Не. Престанах да излизам с нея… след като се оженихме.

Всички се засмяха.

Данте и Роберто шеговито си размениха по едно кроше.

— Хей, Фико, най-после си се отървал от акнето. Рики, ти откога си без коса? Супер татуировка, Дани. По дяволите, сигурно е боляло адски. — Роберто беше загубил лекия си италиански акцент и звучеше като типичен американец. Освен това го раздаваше като типичен американец — мъжкарски и покровителствено. Е, може би беше леко предубедена към силния пол заради Алан.

— Това какво е? — Мосимо се обърна към Роберто и я посочи с глава.

— Бренди, нека ти помогна да съблечеш шлифера. — Роберто развърза шала си, с който беше увил лицето й.

— Ооо! — Възклицанието се изплъзна от изненадания Фико.

Роберто й помогна с шлифера и го окачи на закачалката.

Мъжете я зяпнаха най-безцеремонно. Бренди ясно си даде сметка, че инквизиторският сутиен и консервативният костюм изобщо не прикриват фигурата й, както се бе надявала.

Роберто плъзна ръка около кръста й и я притегли до себе си.

— Това е Бренди Майкълс. Адвокатката ми.

Представянето беше последвано от хилене и ръчкане с лакти: „Хм“… „Да бе, сигурно.“ „Виж ти.“ „Вече така ли му викат? Адвокатка?“

Мъжете принизяваха Бренди и се смееха, все едно я няма там. Сякаш беше някаква безмозъчна блондинка.

Сякаш беше майка си.

Тя сръчка Роберто в ребрата и когато той изохка, тя излезе напред и подаде ръка на Мосимо.

— Казвам се Бренди Майкълс. Работя за „Макграт и Линдоберт“ и не само че съм му адвокатка, но е и под мое попечителство.

По-младите мъже спряха да се хилят и се ококориха, не знаейки как да реагират.