Небесни псета
- Автор: Ръсел Джей
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Небесни псета». Краткое содержание книги:
Винаги съм изпитвал известно страхопочитание към висшите учебни заведения. Така и не успях да следвам — когато му беше времето, бях прекалено зает и работех. Макар че битуват различни мнения по въпроса, съм склонен да мисля, че общо взето съм умен, имам и диплома за завършено средно образование, макар че тя не си струва имитацията на ярешка кожа, върху която е отпечатана. През годините, когато се снимах в „Солникови и Пиперкови“, винаги съм имал на снимачната площадка частни учители, което, както ще ви каже всяко дете актьор, не е шега работа. Току се мъкнеш в един фургон, за да си пооправиш между дублите познанията по история или алгебра, макар че често всъщност оправяш учителката. Това безспорно бяха ценни уроци, макар че за тях не дават дипломи. Точно по тази причина телевизията се опитваше да ни взима за учителки по-възрастни жени, само че и те се натискаха не по-малко, бяха не по-малко навити от младите.
А и знаеха повечко.
Обичам да влизам в библиотеки, особено в големи. Може би защото самият аз си падам по четенето, но обичам дъха на прах и благоговейната тишина. Дума да няма, фоайето на библиотеката в Университета на Калифорния по-скоро прилича на чакалня в гара, но важен е духът, нали така?
Следвайки табелките, намерих читалнята и огледах пътеките с надеждата да зърна Роза. Между огънатите от томовете лавици имаше малки кабинки, наподобяващи клетки на маймуни, и по едно време ми се стори, че съм видял хубав прасец, колкото да стресна двама първокурсници, които се целуваха като невидели. Прекосих на два пъти читалнята — Роза я нямаше и нямаше и реших, че сигурно си е тръгнала, когато зърнах врата, водеща към читалнята за микрофилми. Надзърнах вътре — ето я и Роза, беше се надвесила над бръмчащия апарат, а отразената светлина на машината озаряваше волевите й черти.
Приближих се изотзад и погледнах какво чете върху екрана. Беше голям материал от стар брой на „Лос Анджелис Таймс“, посветен на порноиндустрията в Южна Калифорния.
— Здравей! — поздравих я.
Тя подскочи като ужилена.
— Мили боже! — изкрещя, после се огледа и сниши глас до шепот: — Какво те прихваща?
— Извинявай — рекох й, но така и не успях да сподавя усмивката. — Получих съобщението. Какво се е случило?
Дежурният в читалнята — възрастен мъж с жълтеникава четина като на Ясер Арафат, ни погледна като буреносен облак иззад бюрото си.
— Не тук — каза Роза. — Чакай да свърша.
Кимнах, притеглих един стол и седнах с лице към облегалката. С това явно си спечелих поредния мръснишки поглед на дежурния. Роза разви малко ролката на микрофилма и пусна две-три монети от двайсет и пет цента в горния край на апарата. След няколко секунди той изплю замръчкано тъмно копие на вестникарската страница. Роза бързо преснима още няколко страници, после нави филма и го върна на гишето. Виж, на нея старецът се усмихна. Имаше развалени зъби.
Роза се върна, събра си нещата и ги натика в червена раничка, която метна на гръб.
— Да ти нося ли книгите? — предложих й.
Тя се усмихна подигравателно и поклати глава. Излезе от читалнята, без да изчака да види дали ще я последвам. Аз, разбира се, тръгнах подире й.
Настигнах я вече във фоайето.
— Отсреща има малко кафене — обясни Роза и пак тръгна.
Свих рамене и я последвах. Не си казахме и дума, докато излизахме от библиотеката и прекосявахме двора. В тясното заведение имаше съвсем малко хора: петима-шестима студенти, някои от които спяха. Всичките бяха азиатци. Някъде в дъното беше пусната радиостанция за класически рок — о! само да не отварям уста на тази тема! — която свиреше под съпровода на смущенията в радиоприемника и на бибипкането и църкането на видеоигрите покрай стената.
Роза си взе кафе без сметана и кифла. Аз се подвоумих дали да не обърна една бира, но после реших да си купя само кока-кола и паста със стърган шоколад. Роза вече бърникаше в раницата и си търсеше портмонето, когато застанах зад нея на касата.
— Аз черпя — оповестих, като въртях в ръка двайсетачките на Джон Дългуча.
Роза си прибра портмонето, но не ми благодари.
Огледа кафенето и избра кръгла маса в ъгъла. В онзи край беше безлюдно. Седнах срещу нея, вдигнах крака на съседния стол и отхапах от пастата. Беше стара и бе натъпкана с орехи. Мразя орехите.
— Не знаех за това — подхвана Роза.