Небесни псета
- Автор: Ръсел Джей
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Небесни псета». Краткое содержание книги:
Потънат ли ви гемиите, няма по-добър лек от пачката в зелено.
Реших да уталожа угризенията на съвестта, които може би се спотайваха дълбоко в душата ми и само чакаха сгоден момент да изскочат на повърхността, като в памет на Джейк Змията пратих хиляда долара в брой на Фондацията за изследване на СПИН в Лос Анджелис. Към нея има приют в Холивуд и като знаем произхода на авоарите на Джон Дългуча, ми се видя подходящо да направя именно такова дарение. Никога дотогава не бях правил такъв голям подарък и бях изненадан колко приятно ти става.
После похарчих доста тлъста сума и за себе си.
От което ми стана още по-приятно.
Отидох с колата в западната част на града. В Брентуд се отбих до книжарница „Дътън“ и се охарчих здравата за няколко нови романа с твърди корици, след това се върнах в Уестууд и в книжарница „Вагъбонд“ си направих страхотен подарък: първо издание с автограф на „Джо Босия“ от У. П. Кинсела. Това е един от любимите ми романи, но откакто заснеха по него „Поле на мечтите“, книгата е безсрамно скъпа. Отдавна исках да си я купя, а знае ли човек дали отново щеше да ми падне случай да пилея парите ей така, без да се замислям?
Оттам се отбих в два-три търговски центъра, в каквито рядко стъпвам, и ги обиколих надлъж и нашир: накупих си всичко, което се изпречи пред погледа ми. Взех си часовник „Спийд Рейсър“ на щанд, където уж продаваха картини, и широкопола шапка в стил Хъмфри Богарт, където уж не продаваха шапки. Не бях си развързвал така кесията от честитите дни на „Солникови и Пиперкови“ и си спомних: о, колко е прекрасно да ти се намират пари. Тази мисъл отново започна да ме потиска, но аз на бърза ръка я прогоних с една текила и бира „Корона“, заради които олекнах с осем долара и половина — толкова ми взеха в барчето на един спортен клуб в Санта Моника. Реших, че поддръжката на плъстените вимпели с името на „Доджърс“ сигурно излиза доста солена. Не оставих и цент бакшиш.
По време на доброволното ми домашно заточение, съпроводено със запой, Санта Ана се беше надухала и беше отстъпила място на дежурното съвършено време, характерно за Южна Калифорния. Прииска ми се да се поразходя по плажа, но не понасям тълпите от летовници в Санта Моника и Венис. Подкарах на юг по магистрала Линкълн, после свърнах на изток и спрях да хапна в „Джони“ в Кълвър Сити. Поръчах си един от специалитетите на заведението — сандвич с пастърма, от която артериите се втвърдявали, пържени картофи и цяла купа от прекрасните им краставички, кисели като старец и свежи като есенен ден. Полях всичко това с две леденостудени бири „Милър“, та се чувствах повече от добре, когато се върнах в задръстеното с покупки субару и поех на запад от Кълвър, към океана.
Спрях при плажа на Плая Дел Рей и тръгнах през пясъка към изкуствения вълнолом в края на пристана. Двама-трима сънени летовници се печаха и си деляха плажа с ято мръсни гларуси, които ровичкаха из черупките от миди и пластмасовите чаши. Беше адски красиво (ако не броим пластмасовите чаши), но водата ми се видя прекалено мръсна, за да се изкъпя. Петима-шестима въдичари, всичките или чернокожи, или мексиканци, почти всичките помъкнали и жените, и дечурлигата, бяха наклякали по най-близкия кей и ловяха един бог знае какво в ожесточена конкуренция с чайките и пеликаните, които току се гмуркаха във водата. Знам със сигурност, че не бих хапнал нищо, оцеляло в тази вода, въпреки че пеликаните пращяха от здраве. По пристана винаги има рибари, но колкото пъти съм идвал, не съм виждал някой да хваща нещо. Понякога ми се струва, че някой им плаща да висят тук, колкото да придават колорит на гледката.
Изух си обувките и чорапите и тръгнах по пътеката за велосипедисти на юг, към Докуийлър Бийч. Красиво е, най-малкото докато не започне да се мръква и не изпълзят наркопласьорите. Отгоре тътнеха реактивните самолети, идващи откъм международното летище в Лос Анджелис, прелитаха толкова начесто, че току затулваха слънцето. Седнах на пясъка и известно време гледах самолетите и прибоя — мислех си колко отдавна не съм напускал Лос Анджелис, камо ли пък да съм ходил на някое екзотично местенце. През последната година-две съм отскачал два-три пъти по работа до Лас Вегас, но съвсем за малко — дори не успях да загубя някой и друг долар. Навремето, когато покрай „Солникови и Пиперкови“ не си знаех парите, се случваше да се вдигна с тумба приятели и лепки и да ги заведа в Европа. Ходехме в Амстердам заради дрогата и в Ница заради монокините по плажовете, купонясвахме като добичета, каквито всъщност си и бяхме. Над главата ми профуча реактивен самолет на „Ер Франс“ и на мен ми мина през ума дали да не вложа малко от мангизите на Джон Дългуча за едно пътешествийце отвъд океана. Можех да ида на някой от плажовете в Кан и в памет на доброто старо време да позяпам циците на мацките.