Небесни псета
- Автор: Ръсел Джей
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Небесни псета». Краткое содержание книги:
И бездруго бях в центъра, та отскочих да обядвам в „Пантри“. Заведението си го има откак свят светува (което в летоброенето на Лос Анджелис означава от двайсет и пет-шест години), и е прочуто с най-гадния, най-мазен винен кебап от тази страна на мътната Мисисипи. Поръчах си и сърцеразбивателен омлет с три яйца към картофите, които, както никога, не бяха препържени, полях ги с пет-шест чаши кафе „Чарлс Мансън“ и си тръгнах с усещането, че съм се наял така, та да ми държи цяла седмица.
Следващата ми спирка беше в квартал Мид-Уилшир и в редакцията на любимия на всички икономически вестник „Дейли Варайъти“. Кметството от години държеше разкопани улиците под и около булевард Уилшир — строеше метро.
Притрябвало ни е метро в Лос Анджелис! Досега са изградили съвсем малък участък, но както гледам, никой не си умира от желание да се вози на него. Твърдят, че метрото щяло да бъде най-безопасното място в града, мен ако питате обаче, хич не искам да съм под земята, ако ми се приходи по голяма нужда. В това метро вече са излели не знам колко си милиарда долара, но сега-засега то не води доникъде. В най-добрия случай не води дотам, докъдето хората искат да идат. Кметството се кълне, че когато го построели — май беше някъде през 2007 година — щяло да бъде страхотно, но не ми се вярва, че дотогава ще съм жив, за да му се порадвам. Междувременно строителите продължават да всяват хаос в цялото движение и само затрудняват паркирането. Като че ли и без тях беше лесно да намериш къде да паркираш! Накрая открих местенце в една странична улица и дори наследих час и половина върху апарата за таксуване. Както бе тръгнало, ведно с винения кебап и всичко останало денят току-виж се окажеше същинска мечта.
Попитах охраната за Дъг Хюс: връчиха ми временен пропуск и ме пратиха на четвъртия етаж. На всеки две седмици Хюс пускаше делова колонка във „Варайъти“ и беше в течение на всички сделки, сключвани и обсъждани в града. За разлика от много други икономически репортери изглеждаше и свястно момче и доколкото ми беше известно, не драпаше да се прочува като сценарист, макар че за второто не бих се обзаложил. Сигурно трябваше първо да се обадя и чак тогава да му се изтърсвам на главата, но се утеших с мисълта, че така съм му отнел възможността да ме отпрати. Преди две-три години Хюс бе разговарял надълго и нашироко с мен — пишеше книга за живота на хора, които навремето, като деца, са били актьори, та си рекох, че ми е длъжник. Нямам представа дали я е написал тази книга и дали изобщо я е издал. Знам само, че и да я е издал, не съм получавал екземпляр.
Вратата на кабинета на Хюс беше отворена, но вътре нямаше никого. Почти цялото пространство беше заето от огромното дъбово бюро, отрупано с цяла лавина книги, списания и вестници. Върху стените бяха окачени два-три рекламни плаката на „Нилсън и Арбитрън“. Имаше и малка снимка в рамка на Хюс, който беше с тузарска рибарска шапка и усмивка, голяма колкото Аляска, и държеше Саддам Хюсеина на пъстървите.
— Извинявайте…
Обърнах се: досадата върху лицето на Хюс бе изместена от усмивка — беше ме познал и сякаш ми казваше: „Ти ли си бил бе!“ Останах доволен, че усмивката не е отстъпила място на досадата.
— Я кой ни е дошъл, Марти Бърнс! — рече журналистът и ми протегна ръка.
— Как си, Дъглас?
— Не мога да се оплача, не мога да се оплача. А ти?
— Мотая се като муха без глава — отвърнах аз. — Върви ли писането на книги?
— Хич не ме питай! Гнездо на усойници! Шоубизнесът де. Всичките са лайнари и дупедавци, но в това е половината кеф. — Той се промуши покрай мен и се разположи зад писалището. Почти не го виждах от камарите книги и вестници, докато Дъг не махна една купчинка и не ми махна да седна. — Какво те води по тези самотни краища?
— Извинявай, че ти се изтърсвам така… — Хюс ми махна да не съм се притеснявал. — Но ме интересуват едни неща и си рекох, че тъкмо ти си човекът, който ще ми помогне. Ще ми отделиш ли няколко минути?
— Защо изобщо питаш! — отвърна той. — Не помниш ли, че пиша колонки. Не гоня срокове. Разследване ли правиш?
— Нещо такова — казах аз.
Навремето, когато бяхме разговаряли, Хюс бе очарован, че съм частен детектив. Дори след като му обясних, че печеля колкото да не умра от глад и се пръскам от скука, останах с впечатлението, че той ме смята едва ли не за Томас Магнум или Джим Рокфорд.
— Интересува ме какво всъщност се крие зад сделката с „Рипън Ентъртейнмънт“ — поясних аз.