Небесни псета
- Автор: Ръсел Джей
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Небесни псета». Краткое содержание книги:
Той се пресяга между краката си и за миг разочарован, открива само увиснала люспеста кожа. Неговите Слуги са безполови, разбира се, и на него за кратко му домъчнява за тях. Но по-късно ще има време и за това. Много, много време. Пищните наслади на човешката плът трябва да почакат, но той знае, че от това предвкусване те ще са още по-шеметни.
В нозете му е оставен обреден съсъд с жертвоприношение — кръв, още топла-топла. Той се навежда и лочи като пес, а после изтласква със зурла празната съдина.
Иска, домогва се, трябва да получи още и още.
Призивните гласове пеят ли пеят околовръст, кънтят край него и вътре в съзнанието му. Понеже знаят каква кръвожадност ще го обземе, онези, които го викат, благоразумно са се отдръпнали от Слугата, макар и да продължават да напяват.
Той обаче не е сам в помещението.
Навръх импровизирания жертвеник с вериги е прикована една от бледоликите. Млада е, прилича на крава, врещи от страх. Той вдига глава и души в тази посока. Долавя миризмата на половия й орган, въпреки че жената не е девствена, и на кръвта, стичаща се под бледата й кожа. Чува как тупти сърцето й. Но надушва най-вече сковалия я ужас — миризмата, която той обича най-много.
Насочва с мисъл едрото тяло на своя Слуга към жената и миризмата става по-наситена, по-тежка. Жената, която ще бъде принесена в жертва, отваря уста и пищи, но за него този звук е като галеща музика. Той прокарва нокът по оголената плът на стомаха. От раната бликва кръв, а опияняващата миризма само подклажда желанието му. Той отново посяга надолу да хване органа, какъвто няма, и се смее, задето е толкова разсеян и глупав. От изкривената уста на неговия Слуга излиза звук, какъвто ще чуете, когато змия поглъща плъх.
Писъците на жертвата — тази музика за неговите уши, се засилват, когато той засмуква хищно кръвта върху кожата, която е разголил. Съвсем се разпалва от импровизирания рецитал: откъсва стръвно с остри зъби месото от костта и го поглъща, за да стигне до сочните органи. В началото излапва вътрешностите — стомаха, бъбреците, черния дроб, и запазва сърцето за мига, когато симфонията ще достигне своето кресчендо. Приплъзва се нагоре, изсмуква едното око и го гълта цяло, после бръква с мръсен нокът в очната ябълка и остъргва сивкавата слуз.
За да не изстине тялото, се връща при дупката в корема, разкъсва още по-надълбоко кожата и оголва яйчниците. Изтръгва мъничките органи, стиска ги между лапи и размазва жълтеникавата пихтия върху гръдния кош със смъкната от него кожа. Лиже течността, сякаш е черен хайвер, после разчупва със зъби ребрата, за да осмуче и сочния костен мозък. Накрая изтръгва и застиналото сърце, вдига го над главата си. Разтворил уста, изстисква в гръкляна си студената кръв на жертвоприношението, после запокитва настрани голия мускул. Ровичка из костите, но сред тях не е останало нищо вкусно.
Не щеш ли, го пронизва мрак. Песента на онези, които го зоват, лека-полека заглъхва, връзката е прекъсната. Той усеща как се отдалечава от тялото на своя Слуга: приличната на звяр душа на съществото отново влиза във владение на своята форма. Съществото се свлича на пода и се нахвърля върху димящата окървавена купчина месо. По-ненаситно е и от беса. Гладът му няма засищане: той ламти за още и още и копнее да съхрани дори тази ограничена вещественост.
Уж мракът се връща, уж връзката е прекъсната, а той се чувства по-силен, по-могъщ и веществен отпреди. Макар и отново да се е превърнал в безплътна сила, още усеща вкуса на кръвта на жертвата, тежестта на органите й, които е погълнал, там където би трябвало да има търбух — а той ще го има! За стотна от секундата дори усеща възбуда в органа, който сега-засега не е нищо повече от бледа сянка на бляна и желанието.
Връзката се разпада окончателно, той обаче знае, че неговото време тепърва предстои.
И изгаря от нетърпение.
8.
Каквото оставаше от седмицата, отмина като хубаво момиче по тротоара. Пийнах малко — всъщност, да си призная, не бе малко — и два-три дни се въргалях в мъглата на уж незаслуженото самосъжаление. Нямах сили дори да изляза от къщи и да се напия като хората. Седях в апартамента, наливах се с бърбън и бира, зяпах мачове, съдебни репортажи и Опра. Веднъж май дори си поръчах пиене.
Обадиха ми се един-двама изпаднали адвокати — предлагаха обичайната мижава работа, но аз ги отпратих. Не ми се работеше, а и с десетте бона на Джон Дългуча в хладилника не се налагаше да го правя. Онази седмица няколко пъти вадих парите, разстилах ги по пода и си ги гледах. Реших, че би трябвало да изпитвам угризения на съвестта, но само като ги погледнех, и ме избиваше на смях. Това ме караше да си мисля какво евтино — и продажно — копеле съм, но чудо голямо. Такъв съм, какъвто съм! И дори си се харесвам. Накрая използвах парите, за да се откупя от тъгата и самосъжалението.