Небесни псета
- Автор: Ръсел Джей
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Небесни псета». Краткое содержание книги:
Как тогава, дявол го взел, Джон Дългуча бе направил връзката?
Стараех се да не мисля за сводника. Той си беше лайнар и мръсник, две мнения за това нямаше, но освен другото ми беше и клиент. Никога досега не бяха убивали мой клиент, докато работя по случая му. Да си призная, не съм и имал клиенти, които някой да тръгне да убива. Бях му взел парите и сега ги харчех на воля, но дали имах някакво задължение към него, което да важи и сега? Роуан и Холоуей — да не говорим пък за Сид Тайтелбаум — ме бяха предупредили най-категорично да не се забърквам в нищо, което има и най-малката връзка с двете убийства. Тогава се бях съгласил на драго сърце, но сега, докато гледах новичкия скъп-прескъп екземпляр на „Джо Босия“ на седалката до мен, започнаха да ме гризат съмнения.
Останах с твърдото впечатление, че убийството на Джон Дългуча няма да е сред най-важните разследвания, с които ще се заемат онези хубостници от отдел „Убийства“. Холоуей беше намекнал, че според тях Джон Дългуча е убил момичето, а някой, свързан с него, вероятно бивш сутеньор, му е отмъстил, като го е очистил. След като ми бяха дали да разбера какво мислят по въпроса — а според мен те направиха точно това — се оказваше, че няма безспорни заподозрени. Мъртва проститутка. Мъртъв сводник. Случаят е приключен.
Знаех — е, не че знаех, но общо взето, бях сигурен — че Джон Дългуча не е убил момичето. Каквито и тъмни дела да е въртял, включително и с „Небесно псе“, според мен Джон Дългуча наистина е държал на момичето. Роуан и Холоуей, а дори и Сид можеха да си хихикат колкото си искат, но аз бях повече от убеден, че Джон го е обичал. Като начало тъкмо заради това убеждение се бях набъркал в тази каша и накрая пак си бях убеден. Ако това изобщо беше краят.
Стори ми се: „Джо Босия“ ми нашепва, че още съм длъжник на Джон Дългуча. Че съм му длъжник не заради десетте бона, а защото вярвам, че е обичал момичето. А моята вяра няма нищо с това да избутам още един ден, още една седмица, още едно претупано разследване. Пъхнах книгата в найлоновия плик и я метнах на задната седалка, но пак чувах как „Джо Босия“ ми нашепва.
Казах му да млъква, надух радиото до дупка и свърнах от проклетата магистрала.
Бях се прибрал преди близо час, когато забелязах, че лампичката върху телефонния секретар мига. Обикновено знам дали имам бира в хладилника, но вечно забравям да си проверя телефонния секретар — безспорно последица от „бурния“ ми светски живот.
Щях да се изненадам повече единствено ако бях получил съобщение от самия Джон Дългуча.
„Обажда се Роза Мендес — каза Роза Мендес. Последва невероятно дълга пауза, сякаш тя взимаше жизненоважно решение. — Бих искала да поговорим. — «Мале, ами сега!», рекох си през следващата пауза. — Аз съм в студентския град в Университета на Калифорния, в библиотеката. Това е голяма сграда насред градчето. Всеки ще ти каже къде е. Днес цял ден ще работя в читалнята на първия етаж. Много те моля, ако можеш, ела да се видим. Библиотеката е отворена до десет вечерта. — Пауза, толкова дълга, че вече чаках апаратът да бипне в знак, че съобщението е свършило. После: — Важно е.“
Съобщението беше получено в два следобед, кажи-речи цели три часа по-рано. Прослушах го още два пъти — недоумявах за какво ли става дума. Дали Роза не взимаше уроци по бокс?
Първото, което ми хрумна, бе да се метна на колата и да отпраша към студентското градче в Уестууд. Извадих от хладилника една бира, за да се поспра и да помисля. Наистина ли исках отново да си имам вземане-даване с Роза, с когото и да било, свързано с Джон Дългуча и неговата пачавра? Струваше ли си да рискувам да разсърдя съвсем ченгетата, като нагазвам още по-надълбоко в този ужас?
Бирата в бутилката вече бе пресушена, а аз още не знаех отговора. Вторачен в стената, започнах да свирукам на гърлото на бутилката и да правя като малко дете бибипкащи звуци. Забарабаних с пръсти по бедрото си.
Мислех за ченгетата и какво са ме предупредили. За Джон Дългуча, мъртвата му уличница и какво им дължа. За „Небесно псе“, „Усмихнатото хлапе“ и Джак Рипън.
За дългите крака и високите скули на Роза.
Хукнах към колата и натиснал газта до дупка, подкарах през града.
Струваше ми шест долара да паркирам в Университета на Калифорния, Лос Анджелис, при това чак в другия край на студентското градче. Докато вървях към библиотеката, се изгубих един-два пъти сред тучните морави на университета, но накрая криво-ляво стигнах.